Най-затънтената част от Булонския лес се намираше на юг, между Лонгшан и хиподрума. Стигнаха дотам и започнаха да се движат по-бавно. Хенрик внезапно заповяда на мъжа зад волана да спре. Шофьорите на двете коли изключиха двигателите и слязоха. И двамата държаха фенерчета. Хенрик също слезе и нареди на Джек и дьо Гале да го последват. Джек усети, че коленете му треперят. Едва не се строполи на земята. Колко неприятно щеше да бъде, ако припадне или се подмокри, или извика, преди да умре. Сякаш имаше някакво значение. Животът му не мина пред очите като на филмова лента. Не мислеше за хората, които обичаше, или за себе си, а за прозаични неща — ястията, които не бе опитвал, филмите, които не бе гледал и книгите, които не бе върнал в библиотеката. Усети нечия ръка. Дьо Гале му даваше знак да запази спокойствие.
Тръгнаха — трима мъже от охраната отпред и трима отзад, а пленниците по средата. Отстрани дърветата стояха като неми свидетели. Хенрик нареди да навлязат в гората. Мислите на Джек препускаха като обезумели. Безпокоеше се за толкова много неща, а имаше съвсем малко време. Само да можеше да види Мария за последен път, поне отдалеч.
Хрумна му да побегне, но знаеше, че след две-три крачки щяха да го застрелят. Дьо Гале стисна ръката му. Джек му беше благодарен за топлотата и за обикновения човешки контакт. Мелак се препъваше зад тях, като ругаеше под нос. Някъде изцвили кон.
— Тук е добре — изръмжа Хенрик.
Дръпна Джек и му заповяда да коленичи пред едно дърво.
Мислите на Джек съвсем се объркаха. Картините, които минаваха пред очите му, бяха непознати. Сякаш си спомняше нечий чужд живот. Усети как студеното като лед дуло на пистолета се опря до врата му. Чу, че дьо Гале се моли на френски, но не разбра думите му.
Разнесе се изстрел. Джек се вцепени. Втори изстрел. Сърцето му заблъска в гърдите, сякаш се опитваше да изхвръкне и да отлети. Последваха три бързи изстрела. Кратко затишие, после още един изстрел. И пълна тишина.
Някой докосна рамото му.
— Всичко е наред, доктор Гулд. Можеш да станеш. Гласът на дьо Гале. Ужасно потреперване разтърси Джек от главата до петите. Едва се сдържаше да не повърне.
Свещеникът му помогна да стане. Пред очите на Джек се въртяха светлини. Не можеше да разбере нищо. Сетне, лека-полека, всичко започна да идва на мястото си. На земята бяха прострени телата на Хенрик и хората му. Снегът беше опръскан с кръв. Хенрик лежеше по гръб с широко отворени очи, а едната му ръка бе застинала свита в юмрук.
— Джек — каза дьо Гале. — Много съжалявам, но не можех да ти кажа. Трябваше да вземем предпазни мерки, ала щеше да е глупаво да ти се доверим. Надявам се, че разбираш.
Джек не каза нищо. Беше онемял.
— Позволи ми да те представя на останалите. Това е отец Гейбриъл Макбрайд. И той е от Дъблин като теб. Макбрайд кимна. Беше едър мъж с брада и тъжни очи. Сложил бе ръка на рамото на Мелак. Нисичкият крадец трепереше и ридаеше. Дьо Гале се обърна към мъжа до Макбрайд.
— А това е отец Гюнтер Ерибергер от Берлин. И отец Казимир Галчизински от Вроцлав.
Свещениците държаха пушки с уреди за нощно виждане.
— Не разбирам — промълви Джек. — Как…
— Наблюдавахме къщата — обясни Макбрайд. — Августин носеше микропредавател, затова имахме представа какво става с вас. Сетне проследихме двете коли.
— Но вие сте свещеници…
— Джек, да оставим това за после. Сега трябва да се измъкнем оттук. Някой може да е чул изстрелите. Конюшните са наблизо.
Оставиха труповете там, където бяха. Някой ездач щеше да ги намери сутринта. На шосето чакаше сива кола. Качиха се в нея и в един от автомобилите на Розевич. Заваля.
62.
Рим
Понеделник, 11 януари 1993
В тихата задна стая в малкия ресторант на Виа Монтероне група мъже водеха оживен разговор. Заведението, известно като „Л’О Вив“, беше един куриоз в този изпълнен с любопитни неща град. Собственикът му не беше италианец, а един френски религиозен орден. Масите не се обслужваха от обикновени сервитьорки, а от френски и африкански монахини, облечени в черно-бели одежди.
Естествено, деветдесет процента от посетителите бяха заможни свещеници и високопоставени духовници, много от които членуваха във Ватиканската Курия. Останалите десет процента бяха предимно туристи, влезли в ресторанта случайно. В единия ъгъл имаше ниша със статуята на Дева Мария. Всяка вечер точно в десет и половина помещението утихваше и всички запяваха „Аве Мария“.
Задната стая обикновено се пазеше за кардинали от Ватикана. Тази вечер там се бяха събрали най-видните от тях — седем от единайсетте кардинали, оглавяващи Светата конгрегация на религиозната доктрина, съвет на кардиналите от Ватикана, отговарящ за праволинейността на нейната политика и за морала на духовниците. Предишното й наименование беше Светата конгрегация на Всеселенската инквизиция, но през 1908 името бе променено на Светата служба — без видими промени в дейността, а накрая, през 1965, получи сегашното си название от папа Павел VI, който по същото време премахна прословутия списък от забранени книги. Светата конгрегация беше либерализирана, но при папа Йоан-Павел II положението се затегна. Мнозина либерално настроени теолози съжалиха, че са доживели тези времена. Новият префект, кардинал Винченцо Ботичиари, наложи още по-строги мерки срещу отклоненията от доктрината и морала. Мрачната бдителна сянка на Светата конгрегация се простираше от Филипините до Латинска Америка.