Амендола, чиято работа го свързваше с миряните и с чувствителността, която всеки опит да се пропангадира вярата можеше да породи, се прокашля.
— Ваше Високопреосвещенство, трябва да ви кажа нещо. Не е необходимо да припомням какви поражения нанесоха организации като Интермариум и Аксион Фрайсез в миналото. Църквата стана прословута с помощта, която оказваше на военнопрестъпниците. Още се говори, че папа Пий XII не изпълнил дълга си да спаси евреите. Това е неприятната действителност. Тревогата ми би била изключително голяма, ако се върнем към подобни съюзи. Църквата наистина е изправена пред голяма криза. Една още по-основателна причина да стоим настрана от такива хора. Те ще ни опетнят. Обвиненията в антисемитизъм ще бъдат като динамит в настоящия политически климат.
Ботичиари кимна мъдро.
— Уверявам те, епископ, че хора като Хитлер и Анте Павелич вече не съществуват. Има само предани последователи на Исус, които в условията на демокрацията се стремят към една наложителна реформа. Време е Църквата отново да диктува дневния ред. Привържениците на либералната теология правиха каквото искат в продължение на две десетилетия и вижте докъде ни доведоха. С финансовата си помощ и обучени хора Щефан Розевич може да ни гарантира места за кандидатите католици във всички местни и общи избори, които ще се състоят в Полша, Германия, Чехия и Балтийските страни през следващите пет години. С благословията на папата и откритата подкрепа от всеки амвон Източният кръст ще преобрази европейската политика. Миналото е минало. Сега ни е нужно укрепване и единство. Трябва да сложим край на етническия конфликт в Босна. Да се погрижим обединението на Германия да не завърши с кръвопролития. Европейската икономическа общност не е достатъчна преграда срещу разпадането на континента.
— Какво искаш да направим? — попита Сабатучи.
— Искам да подкрепите предложенията, които ще представя на Светия отец. Висшите сановници в моята конгрегация вече разглеждат въпроса с ръкописа и са единодушни, че трябва да се вземат мерки, за да се избегне скандалът. С вашата благословия възнамерявам да предложа на Светия отец да сключим споразумение с кардинал Чечановски и да създадем специална комисия, която да проучи становищата му за разширяването на дейността на Източния кръст. Естествено, всички вие ще имате право да изказвате мнението си. Да смятам ли, че постигнахме споразумение?
Никой не възрази. Изпиха и последните капки грана, отместиха столовете и се приготвиха да си тръгват. Автомобилите им чакаха пред ресторанта. Започнаха да излизат на малки групи. Някои говореха оживено, други бяха замислени. Сабатучи и Ботичиари останаха.
— Е — каза Ботичиари, — направихме го. — Моля се да си взел правилното решение. Ако работата не потръгне…
Влезе една монахиня, която носеше телефон.
— Ще ви трябва ли още нещо, Ваше Високопреосвещенство?
Ботичиари се усмихна и поклати глава.
— Не, сестро. Няма да се бавя. Може да затваряте. Тя излезе, а Ботичиари вдигна слушалката и набра един номер в Париж. Отговори Щефан Розевич.
— Щефан? Обажда се Ботичиари. Сам ли си?
— Казвай. Свърши ли съвещанието?
— Преди няколко минути. Всичко мина както очаквах. Само Фрийдман и Амендола създадоха малко неприятности.
— Не се притеснявай. Ще се погрижим за тях. Имай ми доверие. Няма да има грешки.
СЕДМА ЧАСТ
64.
Париж, 13 януари
Някой бе окачил броеница на крана на мивката. Джек я разлюля, после дълго я гледа. Вдигна очи към огледалото. По слепоочията и челото му се бяха появили признаци на напредващата възраст. Сигурно щеше да побелее, преди да стигне петдесетте. Избръсна се, изми се и се избърса. Отец дьо Гале искаше да поговорят. Погледна часовника си. Беше време.
Апартаментът се състоеше от пет стаи. Намираше се над малка сладкарница на „Рю Маре“. Прозорците гледаха в стените на съседната къща. В банята висеше пране. Мивката в кухнята беше пълна с мръсни съдове. Трите спални бяха натъпкани с легла. Нямаше хол. Хранеха се и разговаряха в кухнята. Къщата приличаше по-скоро на свърталище на терористи, отколкото на свещенически дом.
Джек живееше с дьо Гале и приятелите му вече девет дни, но още не му беше ясно какви точно са те. Отначало му приличаха на обикновени убийци — сръчни и безмилостни. Обръщението „отче“ му се струваше крайно иронично. Беше им благодарен, че спасиха живота му и не съжаляваше за участта на Хенрик и хората му. Но признателността му беше съчетана със страхопочитание.