Стъклената кутия беше предназначена за музейни експонати. Имаше метални ръбове и беше прикрепена за постамента с тежък катинар. Джек не се беше подготвил за това. Ако разбиеше катинара или счупеше стъклото, можеше да задейства алармената система и охраната щеше да дотърчи за броени секунди.
Имаше само няколко мига, за да реши какво да направи. Тихо се върна при дьо Гале.
— Джек, губиш ни времето. В чантата си имаш отверка. Отвинти цялата кутия. Ще я вземем с нас.
Джек поклати глава.
— Вече се сетих за това. Така ще повредим ръкописа. Пергаментът е изключително крехък. Може да се разпадне на хиляди парченца само ако го разклатим. Трябва някак да отворим ключалката.
— Това е работа за Мелак. Ние не знаем как да го направим.
Върнаха се при входа. Пазачите казаха, че нямат ключ, нито знаят къде се намира. В далечината се чуха стъпки.
— Влизайте в параклиса! Бързо! — прошепна Галчизински.
Вмъкнаха се в тъмнината, като взеха и пазачите.
— Какво ще правим сега?
— Аз ще опитам — отговори Макбрайд.
Даде пистолета си на дьо Гале и дръпна Джек навътре в параклиса.
— Дай ми фенерчето.
След няколко минути Макбрайд нададе радостен вик. Джек го видя да посяга към малката мощехранителница.
— По дяволите, ще счупиш стъклото — предупреди го Джек.
— Не ставай глупав. Нямам намерение да го правя. Свети ми с фенерчето.
Макбрайд извади голямо джобно ножче. Мощехранителницата беше инкрустирана със скъпоценни камъни, хлабаво закрепени в сребърни обкови, вместени в дървото. Беше съвсем лесно да намериш диамант и да го извадиш от гнездото.
Приближиха се до стъклената кутия. В същия миг чуха стъпки и гласове. Макбрайд не им обърна внимание. Джек се вцепени от страх. Този път нямаше да се измъкнат.
— Е — рече Макбрайд и допря диаманта до стъклото — ако помниш някоя молитва сега е моментът да я кажеш.
— Внимавай… — възкликна Джек.
— Не се притеснявай.
Макбрайд започна да натиска с ръба на диаманта и описа права линия върху стъклото. Постепенно изряза малък правоъгълник. Удари го леко и той падна. Не прозвуча аларма.
— Ела тук — каза той на Джек. — Сега идва най-трудното. — Дръж стъклото.
Свещеникът изряза още един правоъгълник — много по-голям от първия. Джек го хвана, за да не падне върху ръкописа. Много внимателно го извадиха и го сложиха на пода.
Джек бръкна вътре и бавно издърпа ръкописа. Макбрайд му светна с фенерчето, за да го огледа. Нямаше никакво съмнение. Държеше в ръцете си автентичното писмо на Исус.
67.
Метох на Сестрите на покаянието
Честохова
Кардинал Сенкевич бе дал на дьо Гале официална заповед, която му позволяваше да влезе в метоха. В нея пишеше, че игуменката трябва да доведе най-новата послушница Мария фон Фройдигер и ако младата жена изяви желание да напусне манастира, да не я спира. Указанията бяха кратки и недвусмислени. Майка Алиса съвсем не се смути. Заповедта беше посегателство върху авторитета и самостоятелността й. Специалните й взаимоотношения с кардинал Чечановски бяха изложени на риск.
— Съжалявам — каза тя и върна документа на дьо Гале. — Не мога да изпълня нареждането. Кардинал Сенкевич няма пълномощия тук. Подобно нарушение на порядките изисква намесата на кардинал Чечановски. Трябва да говорите с него.
— В такъв случай вижте и това.
Дьо Гале извади още един документ от джоба си и й го подаде, без да каже нищо повече. Майка Алиса го разгърна и го прочете. Лицето и пребледня. После го сгъна и го върна на свещеника. През дебелата хартия прозираше релефният печат на папата.
Бяха дошли само дьо Гале и Джек. Останалите пазеха ръкописа и се криеха в дома на един от членовете на „Дружеството на Колбе“. Знаеха, че трябваше да напуснат Честохова и да се отправят към границата веднага след като взеха ръкописа, но Джек беше много настоятелен и никой нямаше морални сили да му откаже.
— Убеден съм — продължи дьо Гале, — че Светият отец сериозно ще се заинтересува от реформите в религиозния живот тук. При положение, разбира се, че узнае за съдействието ви по други въпроси.
— Губите си времето, отче — каза Майка Алиса. — Мария фон Фройдигер вече не е тук. Съпругът й я взе преди два дни. Можете да претърсите метоха, но ви уверявам, че няма да я намерите. Много съжалявам за случилото се. Както и за младата жена. Но стореното — сторено. Надявам се, че няма да има последици за манастира.
Дьо Гале стана. Погледна възрастната жена, без да е сигурен какво изпитва. Подобно на мнозина други тя само изпълняваше заповеди. Несъмнено дълбоко в сърцето си мислеше, че го прави за добро. У игуменката нямаше коварство, отмъстителност или злоба. Въпреки това той се чувстваше в присъствието на самото зло.