— Не, няма да стане така. Слушайте много внимателно. Ние не сме равностойни съперници. Вие имате преимущества — пари и въоръжени хора. Това означава, че ако искате сделка, трябва да приемете моите условия. Почувствам ли заплаха, ще изчезна. Заедно с ръкописа. Аз ще ви кажа как ще извършим размяната.
— Добре. Какво искате да направя?
— Първо, да ме оставите да напусна Полша невредим.
Не се опитвайте да ме спрете и да ме следите. Не мога да се сравнявам с вас, но все пак разполагам с някои ресурси. Ще оставя ръкописа в Полша, при трети човек, с когото ще се свързвам на всеки четири часа. Не се ли обадя повече от осем часа, той ще го унищожи. Разбрахте ли?
— Да. Друго?
— Мария трябва да е готова да се срещнем когато и където аз реша. Това ще стане през идните няколко дни. Не я ли доведете, ще заповядам да унищожат ръкописа. Ясно ли е?
— Напълно. А после?
— Засега ще ви кажа само това. Ще се обадя отново.
Джек остави слушалката. В стаята не беше много топло, но той се обливаше в пот. Искаше да се изкъпе и да поспи, но знаеше, че ще направи сериозна грешка. Имаше по-важна работа.
Карл фон Фройдигер затвори телефона, сетне пак вдигна слушалката и набра друг номер.
— Обажда се фон Фройдигер. Е?
— Гранд хотел в Краков. Стая 319.
— Направи необходимото.
Остави слушалката и се обърна към човека, който седеше до бюрото.
— Какво мислиш? Дали казва истината?
Паркър сви рамене.
— Вероятно. Опознахме го, докато беше с нас в Лондон. По принцип е честен. Но сега залогът е твърде голям.
— Ще се справиш ли?
— Мисля, че да. А ти?
71.
Дъблин
Понеделник, 18 януари
Пристигна в Дъблин рано сутринта. Оглеждаше се като престъпник, завръщащ се на местопрестъплението. Около него хората говореха на родния му език, но той се чувстваше чужденец. Градът му се струваше непознат. Лабиринт, пълен с криволичещи задънени улици. Някъде в него бяха погребани съпругата и дъщеря му. А заедно с тях и миналото му.
Запазил си бе стая в „Бусуел“, преди да тръгне от летище „Хийтроу“. Единственият му багаж беше малко куфарче, в което носеше ръкописа. Да го остави в Краков беше глупаво, дори опасно. Нямаше намерение да го изпуска от поглед. Заключи вратата на хотелската стая и цял следобед спа.
Търговската „Графтън Стрийт“ беше наблизо. Отиде в „Браун Томас“ и си купи дрехи. После пи кафе в „Бюли“, като непрекъснато гледаше дали не го следят. Куфарчето беше с него.
Сетне се обади на фон Фройдигер от една телефонна кабина. Слънцето беше залязло. Някъде из мрака се разнасяше свирене на цигулка.
— Утре сутринта — каза Джек. — В десет часа пред Тринити колидж. Не закъснявайте. Само вие и Мария, никой друг. След като двамата с нея се уверим, че сме в безопасност, ще ви кажа къде е ръкописът.
— Откъде да знам, че не блъфирате?
— И двамата трябва да поемем този риск. Аз бих изгубил повече. Така че нямате друг избор.
— Не може да стане толкова бързо.
— Може. Проверих разписанията на самолетите. Имате предостатъчно време.
— Кажете къде е ръкописът. Мария ще бъде там сутринта, обещавам.
Джек затвори.
Трудно беше да наблюдава портите на Тринити колидж, без да го забележат, освен ако не използваше превозно средство. Джек направи три обиколки с автобуса. Не очакваше да го измамят, преди да се уверят, че ръкописът е в техни ръце. Ала не си въобразяваше, че след това ще го изпуснат от поглед.
Слезе на „Насо Стрийт“ и влезе в колежа през новия страничен вход. Заобиколи и тръгна към площада пред колежа. Беше почти десет и половина. Карл се вглеждаше нервно в лицата на минувачите. Беше облечен в късо зелено палто и носеше чадър. Мария стоеше до него, неподвижна като околните статуи. Джек я наблюдава известно време, очарован и незабележим в тъмното преддверие до будката на портиера. Спомни си как преди много години на същото място бе стояла сестра й, облечена в лятна рокля, очакваща го след лекциите, за да отидат на обяд или на театър.
Джек излезе. Мария го видя първа. Не извика и не се затича към него. Той и не очакваше да го направи. Но в очите й видя, че бе постъпил правилно. Тя беше бледа, а бузите й — хлътнали. Джек се приближи до нея и я хвана за ръката.
— Ще намерите ръкописа в „Рубрикс“. Третата врата на долния етаж. Побързайте, преди някой късоглед учен да се е спънал в него.
— „Рубрикс“ ли? — попита Карл озадачен.
— Попитайте портиера — отговори Джек и хукна към улицата заедно с Мария. Ако искаха да ги застрелят, сега беше моментът.