— Виждаш ли, Джек? — попита Йосиф и посочи полуразрушената фасада и тъмните,вонящи стълби. — Сега сме свободни хора. Нашите домове са нашата крепост.
Ала вътре в апартамента Джек сякаш се озова в различен свят. Малките стаи бяха топли и меко осветени. Свещи мъждукаха в стъклените свещници и на издутия корем на самовара. Всяко кътче беше запълнено с книги и хартия. Но не като претъпканата с червеи и паяжини къща на Мойра, а чисто и готово за използване.
Леа излезе. Настъпи мълчание. Светлината се отрази в очите и. Тя се усмихна стеснително. Колко е красива, помисли си Джек. Леа имаше дълги гарвановочерни коси, бяла кожа и тънка талия. На раменете си носеше копринения шал, който й бе купил Джек.
Едва успяха да се поздравят, когато вниманието му бе привлечено от някакво движение зад гърба на Леа. Оттам надничаше най-красивото дете, което Джек бе виждал през живота си.
— Добър вечер, Серафима Йосифовна — каза той на руски.
Тя не реагира срамежливо, нито се изкикоти, а се вторачи в него, сякаш го преценяваше. Сима беше от онези деца, които не се правят на умни за развлечение на възрастните, които се появяват и изчезват от техния живот. Шестгодишна, тя вече имаше свой характер. Преценяваше възрастните не по количеството шоколад, което й носеха, а по външния им вид. Очите й бяха сериозни. Не се усмихваше подкупващо. Но усмивката й беше незабравима.
Джек се опита да се усмихне. Срещата със Сима го завари неподготвен. Невинността на момиченцето отвори незаздравели рани. Джек се сдържаше с усилия да не се разплаче. Усети, че Леа забеляза това.
— Приятно ми е да се запознаем, чичо Джек — каза на английски Сима. — Добре дошъл.
Ледът беше счупен. Поканиха Джек да седне на приготвената за вечеря маса. Чиниите и приборите блестяха върху бялата покривка. Йосиф и Леа бяха взели част от тях назаем от приятели, за да има достатъчно за една истинска вечеря. Ножовете бяха отпреди революцията — собственост на един колега учен, който можеше да си позволява да пазарува от антикварните магазини.
Храната беше много вкусна. Докато се хранеше, Джек пресметна, че яденето сигурно се равняваше най-малко на едноседмична заплата. Съветската държава ценеше академиците, но им плащаше малко. А сега нямаше пари за нищо. Един приятел руснак бе казал на Джек в Ерусалим, че академик като Йосиф получава около двайсет хиляди рубли на месец. Цифрата изглеждаше голяма, но едно вестникарче на улицата можеше да си докара десет хиляди на ден. Леа сигурно бе обикаляла цяла седмица черния пазар, за да намери всичко необходимо за ястията. След вечерята седнаха на удобните столове и пиха кафе и водка от малки стъклени чаши. Джек извади подаръци чорапи, шал и медальон за Леа с нейното име, гравирано с еврейски букви, подобен медальон за Сима, огромна кутия с бои и дебела купчина листа за рисуване. Софтуеър за компютър и последното издание на стиховете на Биалик(Хаим Нахман Биалик, еврейски поет, преводач и романист, роден в Русия(1873–1934) — Б.пр.) за Йосиф. Когато благодарностите стихнаха, Джек извади още нещо.
— Заповядайте,това е за всички вас.
Йосиф разопакова видеомагнетофон.
— Джек, не биваше. Толкова е скъпо…
— Предполагам, че вече ги продават и в Москва. — Да, но…
— А това е за видеото. Ще се опитам да ви изпратя още, щом мога.
Той подаде на Леа видеокасета с шедьовъра на Паражанов „Цветът на наровете“.
— Но… — започна тя, като го погледна удивена. — Как помниш?
По време на предишното му посещение Леа му бе казала, че е гледала веднъж филма, но повече не е чувала за него.
— Сега можеш да го гледаш колкото искаш.
— Ти гледал ли си го? Джек поклати глава.
— Тогава ще го гледаме още тази вечер. Ако не си твърде уморен.
— Казах на Джек, че трябва да си почине — прекъсна я Йосиф. — Утре имаме важна работа.
— Не съм уморен. Бих искал да гледам филма.
Но Джек не искаше да види филма, а лицата им, нервно съсредоточени в екрана на стария телевизор „Пагода“, който не искаше да работи. Джек имаше познат в Дъблин, богаташ, който всяка година си купуваше нов телевизор и видео, за да бъде сигурен, че притежава последния модел. В Русия хората все още бяха лишени от вещите от първа необходимост и предмет като видеомагнетофон беше цяло съкровище. За един ден Джек бе изминал много повече, отколкото километрите на пътуването.