Мария беше не добра, а изключителна. Не само блестящото изпълнение и невероятната точност на ритъма приковаваха вниманието на публиката, но и ненадминатата дълбочина, която придаваше на всяка нота. Някои от мелодиите явно бяха избрани, за да предизвикат нежно и изпълнено с копнеж и тъга чувство.
Музиката беше идеална за сезона, за объркания период между Коледа и Нова година — време на отминало веселие, когато смъртта на още една година щеше да настъпи само след няколко дни. Време за размисъл за постигнатото и неосъщественото. За греха и невъзможността да се живее. Джек се замисли за Кейтлин и Сиобан, за баща си, починал сам-самичък, за Йосиф, Леа и Сима.
Заедно с билета Мария бе оставила и бележка, в която го канеше да се срещнат след концерта. Джек отиде зад кулисите, придружаван от мълчаливия и бдителен Норман. Малката гримьорна беше пълна с приятели и почитатели. Норман се притесни, че ще трябва да пази Джек в тълпата, затова изчакаха в коридора. Хората влизаха и излизаха, изказваха поздравления, образуваха малки компании за ресторантите, целуваха се, прегръщаха се и се усмихваха. Джек слушаше гласовете и възторжените им викове, като напрягаше слух да чуе другите, трудно доловимите звуци на парите, сластолюбието и завистта. Едва не си тръгна. Чувстваше се неудобно тук, извън средата си. Видът на посетителите само подчертаваше факта, че не бе подходящ за жена като Мария. Откъснати от света, те се бяха сближили през онова лято, но какво го караше да мисли, че той е човекът, с когото би споделила живота си? Нейният свят беше толкова по-различен от неговия. Стоеше в студения коридор и усещаше как с всеки изминат миг смелостта го напуска.
Точно когато реши да си тръгне, пред вратата на Мария настъпи оживление. Чуха се сбогувания и група скъпо облечени зрители се запътиха към изхода. Когато Джек отново се обърна към вратата, Мария стоеше там и го гледаше.
— Уморих се. Менажерът ми ще ме закара. Отседнала съм в хотел „Браун“. Ела след половин час. Влез през входа откъм „Олбимарл Стрийт“, но внимавай — Карл е изпратил хора да ме следят през цялото време. В апартамент 516 съм. Джек изчака колкото бе необходимо, притеснен и объркан. Норман го закара до хотела. Разбираше какво става. Не беше негова работа да съди, но не му се нравеше, когато задълженията му се усложняваха.
— Остави ме тук, Норман. Аз ще се оправя по-нататък.
— Знаеш, че не мога да направя това, доктор Гулд. Имам заповеди.
— Тогава чакай във фоайето. Пийни чай или нещо друго.
Норман изглеждаше готов да възрази, но разбра, че в случая е необходима дискретност.
— Добре — отговори той, — но ако се разчуе…
— Няма. Обещавам.
Тя си беше сложила от парфюма, който й бе подарил. Взе я в обятията си и уханието му го изпълни. Само благоуханието на парфюма беше достатъчно, за да задоволи сетивата му. Докосна я и все едно протегна ръка от самотата с надеждата, че някъде в цялата тази бъркотия може да се слеят.
Първата прегръдка беше най-дългата в живота им. Джек нямаше сили да я пусне дори за да я остави да се съблече. Достатъчно беше да я държи в обятията си и да усеща близостта й. Копринената й рокля шумолеше при всяко негово движение.
От време на време Джек се отдръпваше, за да се вгледа в лицето й. Тя го омайваше с погледа си.
— Много те обичам — прошепна Мария.
Той погали лицето й. Беше изцяло негова. Сега, когато бяха заедно, той не можеше да си представи, че са били разделени. Нито за миг не бе преставал да я желае.
— Съпругата ти. Кейтлин. Липсва ли ти?
— Да. Непрекъснато.
— Няма ли да зарасне тази рана?
— Не. Никога.
— А това сега?
— Също!
Все едно го бе наранила. Беше като нож, който бе хванал и окървавил ръката му.
Мария се отдалечи от него, посегна към презрамките на роклята си и бързо ги развърза. Дрехата се свлече като вълна, докоснала брега. Джек видя лицето и тялото на Кейтлин, но те избледняха, когато Мария отново се приближи до него. Търпението го напусна и когато този път я прегърна, той изгаряше от желание.
43.
Любиха се. После дълго и мълчаливо лежаха. От време на време до тях достигаше приглушеният шум на уличното движение. В стаята имаше часовник, който тихо тиктакаше, а в банята бавно капеше вода. Джек слушаше дишането на Мария и виждаше лекото повдигане на гърдите й. Телата им бяха долепени. Държаха се за ръце. Още я желаеше. Фактът, че я бе притежавал, не уталожи страстта му. След дълго мълчание Мария попита: