— Струваше ли си чакането?
— Вече се бях отказал. Мислех, че няма да те видя отново.
— А аз чаках. Бях сигурна, че ако се срещнем пак, ще станем любовници.
— А за теб струваше ли си?
Тя го погледна. Очите й бяха сериозни. Сякаш свиреше.
— Не, ако беше само това — секс в хотелска стая. Чаках нещо много повече. Всичко. Да живея с теб.
Мария седна на ръба на леглото и се вгледа в отражението си в огледалото насреща. Бяха толкова близо, но и най-дребното нещо можеше отново да развали всичко. Този път завинаги.
— Добре — рече Джек. — Ще живеем заедно. Ще се разведеш и ще се оженим.
— Де да беше толкова лесно. Карл е католик. Няма да ми даде развод.
— Това е негов проблем. Ще получиш официален развод?
Тя поклати глава.
— Не е така просто, Джек. И аз съм вярваща. Редовно ходя на църква. Пък и трябва да мисля за Паул. Той е всичко за мен. Дори повече от теб. Не мога да напусна Карл ей така. Особено ако ще живея в грях.
— А какво беше това сега? Мария сви рамене.
— Това е различно. Само веднъж. Утре се връщам в Германия. Друго ще е, ако го правя редовно — да живеем с теб като съпрузи.
— Но ти каза, че искаш именно това.
— Знам — промълви съвсем тихо тя.
— Обичаш ли го? Това ли всъщност се опитваш да ми кажеш?
— Не. Нима не разбираш? Не обичам Карл. Обичам теб, но това няма значение.
— Как така?
— Разказаха ли ти за баща ми и за Източния кръст?
— Да, малко. Но това не влияе на чувствата ми към теб. Ти не си като баща си.
— Споменаха ли защо отидох при тях?
— Не, само предположих…
— Винаги съм знаела за Източния кръст. Баща ми ми разказа за Лигата още когато бях дете. Така, както някои бащи казват на дъщерите си, че са масони или членове на други тайни организации. Но не трябваше да говорим за това пред другите. Беше нещо лично, полско. Нямаха клон в Ирландия. Сестра ми и аз не бяхме допускани на съвещанията им. После, когато за пръв път отидох в Рим, се сближих с един човек от английското разузнаване. Разбира се, отначало не знаех, че е такъв. Запознахме се уж случайно. Сприятелихме се. Не знам как стана дума за Източния кръст. Сигурна съм, че той умишлено подхвърли нещо. Разказа ми какво правели през войната. Отначало не повярвах, но той предложи да ме свърже с човек, който знаел повече и можел да ми даде доказателства. Накрая ме убедиха, но аз отказах да работя за тях. Искаха информация за баща ми и за дейността му в Лигата. Бил един от главните и финансисти. Но аз не вярвах, че баща ми може да е замесен в нещо толкова лошо. Сетне се омъжих за Карл. За пръв път Джек долови в гласа й нещо повече от тъга. В него звучеше истинско нещастие, дори отчаяние.
— Да ти разкажа ли що за човек е Карл?
— Вече ми каза, че е богат и влиятелен.
— Това не е моят съпруг, а хер Карл фон Фройдигер. Такъв е в управителния съвет, на приемите, на търговските изложения и когато се среща с министрите от кабинета. Но аз живея с друг човек. Не мисли, че се държи лошо с мен. Никога не би ме ударил или обидил, нито би спрял издръжката ми. Прекалено голям еснаф е. Карл е сноб и безрезервно вярва в своята класа. Тя е нещо мистично за него. Поведението му е формирано от това. Мъжете от нисшите класи бият жените си, средната класа се държат като зверове с тях, но неговата класа знае как да се отнася към дамите. Една бита съпруга няма да изглежда добре на приема. Наплашената жена ще се държи непохватно на вечерята или на бала. Това е немислимо. Благоприличието трябва да се спазва на всяка цена. Ето защо той не ме бие и не вдига скандали. Карл е студен. Нямаш представа колко е леден! Плаши ме. Никога не ме е обичал. Знаех го от самото начало, но се надявах, че може да се промени. Опитах се да го обикна. Карл беше мил и внимателен и аз мислех, че ако се старая, може да превърна учтивостта му в любов. Дълбоко грешах. Той отдавна се бе извисил над тези неща. Над любовта. Това нямаше нищо общо с мен, макар често да се опитваше да ми внушава, че не е така. Но аз се отклонявам от най-важното. Започнах да подозирам, че онова, което ми бяха разказали за баща ми и за Източния кръст, е истина. Случайно откривах разни неща. Предимно за бащата на Карл, Рейнолд. Карл дължи всичко на него. Рейнолд е още жив и здрав, въпреки че наближава деветдесетте. На рождения ден миналата година присъстваха всички видни личности в града: председателят на Търговската камара, представител на министерството на търговията в Бон и дори католическият епископ. По време на Втората световна война Рейнолд бил нещо като шеф на военната икономика. Това, естествено, означава, че е помагал на нацистите. Компанията му произвеждала оптически мерници за оръжия и стъкло за прозорци на самолети. Наградили го с орден „Орлов щит“. Мария замълча. Джек не искаше да слуша всичко това. Единственото му желание беше да я докосва, да я люби.