— А сега си с мен.
— Знам. И отново искам да бъда с теб. Утре. Вдругиден. Мария нямаше сили да му каже, че това е последната им среща.
— Утре трябва да се върна в Германия. Няма как.
— Добре. Но тази нощ ще те помоля да си затвориш очите. Искам да се измъкна за малко, да бъда сам и да размисля. Само се тревожа, че ще имам неприятности с шефовете ти.
— Не е точно така. Те не ми плащат. Не бих приела пари, дори да ми предложат. Давам им информация за Източния кръст, колкото и малко да научавам, и това е всичко. Сама реших така. По лични съображения. Когато бях дете, баща ми ме предаде. Пращаше ме на църква и ме насърчаваше да прегърна религията. По едно време мислех, че ще стана монахиня.
— Радвам се, че не си го сторила. Мария се усмихна.
— Както и да е. Сега разбрах, че неговата религия е фалшива. Може и да е истинска, но е в дълбоко противоречие с действията му. Ето защо и аз го предадох на свой ред. Длъжна бях да го направя. Целият ми живот е минал в разкош. Мога да купя този хотел, дори цялата улица, ако поискам. Повярвай ми, нямаш представа колко са богати. Но аз дължа цялото си охолство на нещо унизително и отблъскващо. Какво би сторил на мое място?
— И аз ли те отблъсквам сега?
— Ти? Защо?
— Защото се замесих във всичко това.
Сега беше моментът да му каже, но не можа и мигът отлетя.
— Не, ти не си част от това. Ти си само дребна пионка. Отново се любиха — този път не така отчаяно, както първия път, а бавно и нежно.
Мария му показа откъде да излезе, без Норман да го забележи. Хотел „Браун“ имаше два изхода — единият към „Олбимарл Стрийт“, а другият към „Дувър Стрийт“. Норман седеше в преддверието на първия. Джек само трябваше да се измъкне през другия изход.
Мария изчака около час, за да му осигури достатъчно време. Даде му пари за няколко дни и му каза, че ако са му необходими повече, трябва само да отиде в Дойчебанк на „Бишъпстейт“, където ще има десет хиляди лири за него.
В два часа след полунощ тя слезе да съобщи на Норман, че Джек го няма. Фоайето беше пусто и тъмно. В ъгъла, където седеше телохранителят, светеше лампа. Някой бе поддържал огъня в камината. Норман изглеждаше заспал. Мария прекоси преддверието на пръсти, за да не го събуди внезапно. Той седеше неподвижен и леко прегърбен, скрит в сянката.
— Норман — прошепна Мария.
Той не помръдна. Тя го повика отново и леко го докосна. Телохранителят се отпусна назад и тогава Мария видя разрязаното му гърло и червената ивица от едното до другото ухо. Дрехите му бяха напоени с кръв. Мария знаеше, че не бива да пищи, а бързо да се върне в стаята си и да заключи вратата. Докато стоеше във фоайето, в коридора се чуха стъпки.
44.
Джек излезе от хотела. Не знаеше какво да прави. Искаше само да бъде далеч от всички, да подреди мислите си. Тръгна безцелно по „Оксфорд Стрийт“, сетне се отправи на запад по „Еджуеър Роуд“. От време на време покрай него минаваха таксита, но той не направи опит да спре някое от тях. Къде да го закара. Според Паркър някой наблюдаваше домовете на приятелите му. Това звучеше пресилено, но не можеше да си позволи да рискува. Онези хора бяха способни на всичко.
Един-два пъти му се стори, че го следят. Като че ли чу стъпки зад себе си, но винаги, когато се обърнеше, на улицата нямаше никой. Накрая реши, че това се дължи на свръхнапрегнатите му нерви и на шегите, които мракът и тишината си правеха късно нощем.
Постепенно се озова на една дълга улица с евтини хотели, на чиито врати висяха надписи „Свободни места“. Почувства се уморен. Беше му студено. Мария изглеждаше далеч като утринен сън, който си спомняш едва на следващата нощ. Джек се качи по стълбите на хотел „Гоя“ и натисна звънеца. През остъклената врата видя, че коридорът тъне в мрак. Никой не излезе. Пак позвъни.
Някъде светна лампа. След няколко минути до вратата се приближи жена в червена нощница и дебела вълнена жилетка. Тя беше слаба, със скулесто лице и посивели коси. Присви очи, направи някаква физиономия, като видя Джек, и отключи.
— Не ви ли дадоха ключ?
— Не, още не съм отседнал тук. Надявах се, че ще ми дадете стая.
— Господи! Знаете ли колко е часът?
— Съжалявам. Изгубих си часовника.
— Наближава три след полунощ.
— Извинявайте, но на вратата пише, че имате свободни стаи. Ще платя веднага.
— И още как! Влизайте, за Бога, ще умрете от студ. Ирландец ли сте? — попита тя, когато Джек се наведе да се подпише в хотелската книга.
— Да — отговори той. — Проблем ли е това?
Жената поклати глава, но Джек разбра какви мисли се въртят в главата й. Безпризорни ирландци без куфари, които се шляят по това време, бяха доста подозрителни.