— Изненада за Нова година, а?
Мария беше сигурна, че се готвеше да каже нещо друго. Карл кимна.
— Е, тогава може би трябва да дойда с вас. Харесвам Париж по това време на годината. Градът е приказен.
Карл погледна Мария.
— В такъв случай сте единодушни с Мария. Тъкмо ми обясняваше колко по-хубав е Париж от Есен.
— Разбира се. Кой би предпочел Есен пред Париж? Или Ню Йорк пред Париж? Няма място за сравнение.
— Каза ми, че и фюрерът се възхищавал от Париж.
— Да, така е. Той обичаше Париж, но не и французите. Смяташе го за най-красивия град на света. „Шан-з-Елизе“ беше образец на голямото авеню, което искаше да прокара през Берлин. Фюрерът имаше вкус. Обичаше изобразителното изкуство. Имаше буйно въображение. Ако войната не беше провалила плановете му, навсякъде из Германия щеше да има красиви сгради, а не онези грозотии, които тъй наречените съвременни архитекти ни натрапват.
— Прости ми — намеси се Мария, макар да знаеше, че постъпва глупаво, но не можа да се въздържи. — Но аз знам, че е било точно обратното. Вкусовете му са били доста ограничени. Интелектът също. Решила бе да не се оставя да бъде сплашвана от стария нацист и от спомените му за някакви златни времена.
— Дълбоко грешиш!
— Лицето на Рейнолд беше почервеняло, но той се владееше. Мария никога не го бе виждала да избухва, дори когато го предизвикваха.
— Фюрерът беше жестоко оклеветен. Тъпите британци му се присмиваха. За тях той беше само един обикновен бояджия на име Шикелгрубер. Какви идиоти! Фюрерът беше добър художник. Виждал съм картините му. Самият той ми ги показа, когато му разказах за моята колекция. Дори купих няколко.
— Но сигурно не мислиш, че имат истинска стойност?
— Какво, по дяволите, означава стойност? Искаш да кажеш, че той не беше голям художник, така ли? Е, не мога да преценя. Аз съм само любител. Бизнесмен. Не съм критик. Ти разбираш от изкуство.
— О, съвсем не, но…
— Тогава си приличаме. Аз съм бизнесмен, а ти си музикантка. Не твърдя, че Фюрерът беше велик художник като Ван Дайк или Рубенс. Но беше способен. Искам да кажа, че имаше артистично виждане. Истинско, не изопачено. Съвременното изкуство се изврати, не можеш да ме увериш в обратното. Пикасо, Полък и Дали виждаха света като умопомрачени. Къде е красотата и чистотата? Фюрерът имаше неподправено и нормално виждане, макар че техниката му не винаги беше адекватна. Той си представяше Германия. Европа. Целия свят. Мария потрепери.
— Светът не е платно, върху което може да се рисува. Ти…
Без да каже нито дума, възрастният човек стана и се приближи до един малък полиран шкаф. Извади ключ от джоба си и го отвори. Измъкна портрет в сребърна рамка и го хвърли в скута на Мария.
На черно-бялата снимка имаше двама мъже, стиснали ръце. Единият беше Адолф Хитлер. Не беше нужно да гадае кой е другият.
— Цели петдесет години — продължи Рейнолд — аз и десетки други хора бяхме принуждавани да крием подобни снимки. Можеш ли да си представиш какво означаваше това за нас? Да отричаме всичко, което някога сме били. Да изменим на най-доброто в себе си. Не, ти не знаеш какво представлява такава лоялност и колко страдаш, ако и изневериш.
Той отново седна на стола. Обичайната умора го бе напуснала.
— Време е да ме изслушаш. Мълчах почти петдесет години. Всички мълчахме. Срамувахме се от себе си и от миналото. Изневерихме на природата си. Но ти не си била там, не си видяла и нищо не знаеш. Вашето поколение израсна сред лъжи. Германците били лоши. Хитлер бил злодей. Съмишлениците му били главорези, чудовища и масови убийци. Ти изобщо не знаеш истината и колко много направиха те за човечеството, към какво се стремяха и какво постигнаха. И кое им попречи да осъществят плановете си. Евреите. Комунистите. Масоните.
— Но ти сигурно не вярваш в такива измишльотини. За еврейската конспирация. Не и след…
— Тя е твоя съпруга — обърна се Рейнолд към сина си. — Кажи й да внимава какво говори. Накарай я да покаже малко уважение.
— Мълчи, Мария — озъби й се Карл. — Слушай баща ми.
— Не желая да слушам глупости. Аз…
— Недей да сквернословиш и слушай. Иначе ще те вдигна от стола за косите и ще те налагам с камшика, докато започнеш да се държиш като жена от класата си. Ясно ли е?
За пръв път я заплаши с бой. Говореше съвсем сериозно. Мария се смути и не каза нищо. Карл прие мълчанието и за съгласие.
— Навремето имахме една мечта — продължи Рейнолд. — Отнеха ни я. Нова Германия. Нова Европа. Не паянтовата Бундесрепублика, която американците създадоха. Не онази чудовищна Европейска икономическа общност, която потъпква националния ни суверенитет и не позволява на отделните държави да коват закони и да ги спазват. Истинско величие — това беше мечтата на Фюрера. Действително благоденствие. Не материално богатство, каквато е американската мечта, а физическо и духовно съвършенство. Бленувахме за нова раса. Бяхме деца на здрача, но знаехме, че слънцето ще изгрее. И тогава светът ще се насели с хора от чиста раса, порядъчни и целомъдрени мъже и жени, притежаващи християнските добродетели. И ти ли, Мария, презираш тези неща подобно на своите връстници? И ти ли гледаш пренебрежително на схващанията за физическа чистота, съчетана с вътрешна сила?