Рейнолд се вгледа изпитателно в нея. Тя не отговори.
— Е, това вече няма значение. Твоето поколение получи шанса си и го проигра. Германия е помийна яма. Европа и Америка също. Но ние ще ги изчистим. Не виждаш ли какво става? Как гласовете на хората отново се чуват? Младите настояват за нов път, нова система и нов ред. Комунистите не осъществиха мечтите им. Социализмът е само един лозунг. Хората се обръщат към миналото и се чудят как е възможно да са били такива глупаци, че да отрекат света, който ние изградихме тогава. Мир. Стабилност. Справедливост.
Той я наблюдаваше. Мария трепереше. Не можеше да възприеме чудовищността на онова, което Рейнолд казваше. Думите му придобиваха плът и се превръщаха в ужасяваща действителност.
— Вие, либералите — продължи той, — винаги сте се мислели за солта на земята, сякаш гнусното ви мнение е естествен и даден от Бога закон за управление на държавата. Уверявам те, че съвсем не е така. Свестните, непокварени и набожни хора ще ви освиркват, докато ви изритват. Обикновените и честните граждани ненавиждат нещата, които вие толкова много цените. Те са за въвеждане на смъртно наказание и тежки присъди за престъпниците. Те искат да се сложи край на толерантността. Настояват полицията да има достатъчно власт, за да накаже наркоманите и сексманиаците. Писнало им е от снизходителност, от извратени типове, от нагли феминистки, от използвачи, от социални грижи, от незаконно пребиваващи емигранти и от всякакви пиявици, които изсмукват жизнените сили на нашето общество. Повярвай, момиче, те ще се вдигнат срещу вас. Милиони. Ще ви разкъсат на парчета. Ще видиш, че ще си възвърнем отнетото, дори ако трябва да го изкопчим с нокти сантиметър по сантиметър. Но ще го вземем. И тогава негрите, турците и евреите, извратените, травеститите, наркоманите и цялата онази пасмина ще отиде там, където й е мястото. Господ е на наша страна. Това е най-важното.
Мария го слушаше с нарастващ ужас. Макар да говореше отвратителни неща, той имаше право. Хората като него наистина се надигаха, за да пометат всичко, което не разбират. Тя се замисли за ирландците и за тяхната дългогодишна обсебеност от тесногръдието и фанатизма, за старомодните им закони срещу абортите, противозачатъчните средства и разводите и за ненавистта им към жените. За англичаните и за тяхната маниакална загадъчност, за расизма им, превърнат в държавна политика, за алчността и егоизма им, за изключителната им нетолерантност, за популистките лозунги и за откровената, подстрекавана от жълтата преса агресивност. Замисли се за французите и за техния изконен антисемитизъм, за неизлечимия им като злокачествен тумор расизъм, за Льо Пен и поддръжниците му, които печелеха все повече гласове на изборите, и за свастиките, изрисувани по еврейските гробове и на вратите на емигрантите от Северна Африка. За германците и за тяхната несекваща омраза към чужденците — турци, румънци и евреи, за палежите на общежитията и побоите над циганите. Всички те лаеха, виеха за кръв и разкъсваха континента парче по парче. В гърлото й заседна буца, когато разбра колко недалновидна е била и как Рейнолд и предсказанията му за надмощие на крайно дясната политика са в пълна хармония със съвременните настроения.
За такива хора настоящото положение на нещата беше загатване за апокалиптични мечти, чудеса, хилядолетни обещания и месии, които навсякъде крещят: „Аз съм тук.“, за користни цели, маскирани като набожност, покаяние и пепел, жертвоприношения. Мария започна да разбира защо им трябва ръкописът, да схваща ролята, която той щеше да изиграе в кроежите им — да бъде тяхно знаме и символ в битката.
Тя стана. Нямаше сили да се противопоставя.
— Моля да ме извините. Бих искала да си легна. Много съм уморена.
Карл кимна грубо.
— Разбира се, мила. Времето ти за лягане вече мина.
— Рейнолд — добави тя със свито сърце, — много ти благодаря, че дойде на вечеря. Винаги ми е приятно в твоята компания.
Възрастният мъж се изправи и застана мирно, както го бяха учили да прави в присъствието на дами. Карл също стана.