— Ще разбереш, че така е най-добре.
Гласът му беше тих и преднамерено нежен. Тя се отдръпна.
— Извинявай, че те ударих. Но ти ме предизвика. Знаеш, че не понасям това. Мария мълчеше.
— Спеше ли?
Тя пак не каза нищо.
— С дрехите, а? Не се ли чувстваш неудобно?
— Той е мой син — прошепна тя.
— Да, знам. Но ти не си добра майка. Вярно, обичаш го. Но много го глезиш. Ще стане мекошав като теб. За жените това е допустимо, но не и за един мъж. Особено за него. Съдбата му е предопределена. Паул не е обикновено дете. Такива като теб не бива да влияят на живота му. Сега не мога да ти обясня. Може би след време.
Мария си спомни за думите на сина си: „Татко каза, че ще работя за Райха“.
Карл галеше лицето й със същата ръка, с която я бе ударил.
— Постепенно ще разбереш. Може дори да ми благодариш.
Гласът му беше изненадващо нежен. От години не й бе говорил така. Същият глас, който преди малко я заплашваше, че ще я набие с камшик.
Без да спира да я милва, той се наведе да я целуне. Мария не помнеше откога не го бе правил. Изтръпна. Опита се да извърне глава, но Карл я хвана и я целуна по устата — не грубо, но толкова настоятелно, че тя едва си пое дъх.
— Не си се съблякла.
Тя усети дъха му — вонящ на алкохол. Но знаеше, че не е пиян.
— Бих искал да остана при теб тази нощ. За да поправя грешката си.
Мария поклати глава и се опита да се отскубне от него.
— Мария, ние сме женени. В очите на Бога сме една плът. Няма смисъл да спим в отделни стаи.
А имаше ли някакъв смисъл в действията му? Тя се замисли за Джек и за неговите милувки. Как я облада с трепет и радост. Взе да й се повдига. Карл я обърна по гръб и започна да разкопчава роклята й.
В същия миг Мария се сети за прикрепения към кръста й микрофон.
ШЕСТА ЧАСТ
50.
Лондон
Четвъртък, 31 декември 1992
Студеният вятър, който духаше в Лондон през последните пет дни, започна да става отмъстителен. Не се задоволи да смразява кръвта и да напуква кожата, а започна да разнася и зараза. Наказваше хората с неприятна кашлица и особен вид грип, който поваляше жертвите си на легло. Някои дори умираха. Коледа не донесе край на икономическата рецесия, нито дори лек подем. На всяка улица имаше по няколко непродаваеми къщи, а във магазините — кашони със залежали стоки. Лицата на хората бяха еднакво напрегнати. Никой не очакваше Нова година с голяма надежда за промяна. Обещанията за подобрение през пролетта бяха нелепи. Правителството се крепеше на косъм. Говореше се за нови избори. Вятърът духаше навсякъде и по всяко време.
След убийството на Норман безопасните къщи в Батърсий бяха изоставени. Щяха да ги обявят за продан на цени по споразумение. Заличиха следите си веднага, за една нощ. Дупката в стените между двете къщи близнаци беше запълнена и облепена с тапет.
Преместиха Джек в малък хотел до „Кингс Крос“. Минувачите избягваха това място, освен ако не търсеха проститутка, готова на един бърз сеанс. На мръсния прозорец постоянно висеше надпис „Няма свободни места“. Изглежда, нямаше други гости. Вътре беше по-чисто, отколкото се предполагаше от външния вид, и парното работеше безотказно.
С Джек се държаха добре, но малката му разходка до гробището в Падингтън не се понрави на телохранителите му. Помежду им зейна пропаст. Въпреки възраженията им, той знаеше, че го заблуждават, като заявяваха, че е свободен. „Волен като вятъра“ или „Волен като птица“, както се изразяваше Феликс. Тези думи обсебиха Джек. Започна да си представя каменни стени и железни решетки. Джек научи от новите си пазачи, че думите могат да бъдат разтегливи понятия. Дадоха му телевизор и много книги. Феликс и Паркър се отбиваха да побъбрят. Вече нямаше разпити. Сякаш живееше в чакалня.
Настаниха се в друга къща — този път в Челси. Там Феликс и Паркър създадоха малък център за ръководство на операция „Папирус“. И двамата съзнаваха, че названието е нелепо, но то им служеше добре, а и с течение на времето се обви в загадъчност. Официално, разбира се, операция „Папирус“ и нейният център не съществуваха. Ако някой започнеше да любопитства, казваха му, че Паркър и Феликс са някъде другаде — в Кувейт, в Саудитска Арабия или в Бахрейн. Имаше основателни причини цялата работа да се потулва старателно.
Сутрин слушаха Бах, следобед Телеман в изпълнение на Морис Андре, а вечер — Шуберт. В противовес на възрастта и на средата си Паркър обичаше Рави Шанкар, с чиято музика го бе запознала една негова приятелка от университета с по-екзотични вкусове. Момичето бе заминало да търси духовен водач, но той запази любовта си към звуците на цитрата. Пускаше записите, докато работеше сам в другата стая. Този вид музика беше единственото отклонение в посока на култа към космополитизма в инак строго подредения му консервативен живот.