— Дейв… Дейви, аз…
Тя замлъкна и продължи да го гледа. Хлапакът отвърна на погледа й. В миг Брад осъзна, че неотдавна момчето се смееше насред ливадата на собствения си дом и играеше на летяща чиния. Лицето на Дейв се изкриви. Ъгълчетата на устните му провиснаха и трепнаха. От устата му се проточиха слюнки. Той се разплака. Майка му го прегърна и започна да го полюшва.
— Няма страшно — зашепна. Собствените й очи блестяха като гладки тъмни камъни в пресъхнал брод. — Няма страшно. Не плачи, съкровище, всичко е наред, мама е тук и всичко е наред.
Джони отстъпи назад. Погледът му се плъзна по трупа на мъртвото животно — стори му се, че трепти, сякаш се виждаше през вратичката на отворена пещ — а от козината му струеше розова течност. После погледна към Ками и сина й.
— Ками — започна той. — Госпожо Рийд. — Не съм застрелял Джим. — Кълна се, че не съм. Всъщност стана така, че…
— Тихо — прекъсна го тя, без дори да се обръща. Дейв бе петнадесетина сантиметра по-висок от майка си и сигурно бе поне тридесет килограма по-тежък от нея, но тя го люлееше с такава лекота, сякаш бе осеммесечно бебе, страдащо от колики. — Не искам да знам какво се е случило. Не ме интересува какво се е случило. Нека се прибираме. Искаш ли да се върнем, Дейв?
Хлипайки, без да вдига глава от рамото й, момчето кимна.
Тя извърна поглед към Брад и заяви:
— Донесете другото ми момче. Не можем да го оставим тук с онова нещо. — Тя хвърли поглед към димящия вонлив труп на планинския лъв и отново се обърна към Брад. — Донесете го, разбрахте ли?
— Да, госпожо — отвърна Брад. — Разбрах ви.
7
Том Билингзли стоеше на вратата на кухнята и през сгъстяващия се мрак се взираше в отворената порта, опитвайки се да разгадае звуците и гласове, които долитаха отвъд. Едва не получи инфаркт, когато някой го потупа по рамото.
Ако беше по-млад, щеше да просне нахалника на земята я с юмрук, я с лакът, преди и двамата да се усетят какво става, но стройният младеж, който умееше да отвръща с такава бързина и гъвкавост, отдавна вече го нямаше. Билингзли наистина замахна, но червенокосата жена със сините къси панталонки има достатъчно време да отстъпи назад и изкривената от артрита ръка изсвистя във въздуха.
— За Бога, жено! — викна той.
— Извинявай. — Пред него се изпречи Одри, чието инак хубаво лице сега бе ужасно изпито. На лявата й страна имаше синина с отпечатъка на човешка длан, а носът й бе подут и в ноздрите й се виждаше засъхнала кръв. — Мислех да ти се обадя, но реших, че ще те уплаша още повече.
— Какво се е случило, Од?
— Няма значение. Къде са другите?
— Някои са в гората, други са оттатък, у Кърстин. Не… — Дочу се вой. Слънцето вече беше залязло и във вечерния здрач останаха да тлеят пепеливооранжеви отсенки. — Нещо лошо става в гората. Чуват се писъци… — Той се замисли. — А къде е Гари?
Тя отстъпи встрани и посочи Гари, който лежеше на прага между кухнята и дневната. Бе се унесъл, стискайки ръката на жена си. В промеждутъка — макар и кратък — от писъците откъм гората Олд Док го чу да хърка.
— Мариел ли е под покривката? — попита Одри. Том кимна.
— Трябва да отидем при другите. Преди да започнат отново. Преди онези да се върнат.
— Знаеш ли какво точно става тук, Од?
— Не мисля, че някой знае с точност, но някои неща са ми известни. — Притисна длани към челото си и затвори очи. Така заприлича на студентка, която се бори с някое ужасно дълго уравнение. После отпусна ръце и отново го погледна. — По-добре да идем оттатък. Трябва да сме заедно.
Той вдигна брадичка към спящия Гари:
— А с него какво ще правим?
— Не можем да го носим, а дори и да можехме, как ще го прехвърлим през задната ограда на Дейвид Карвър? Ще отбележим забележителен успех, ако успеем да прехвърлим теб.
— Ще се справя — леко обиден, отвърна той. — Не ме мисли мен, Од, чудесно ще се справя.
Откъм гората отново долетя вик, последван от изстрел, после някакво животни зарева в предсмъртна агония. В отговор поне хиляда койоти завиха в един глас.
— Не е трябвало да отиват там — рече Одри. — Разбирам ги, но идеята не е била удачна.
Олд Док кимна.
— Мисля, че вече и те са го разбрали.
8
Питьр стигна до разклонението на пътеката и се вторачи в пустинята — бяла като кост под ослепителния блясък на изгряващата луна — която започваше отвъд него. После наведе очи и забеляза човека с кърпените войнишки панталони, забоден на кактуса.