— Здравей… приятелю — рече. Отмести количката на скитника, за да се настани до него. Облягайки се върху кактусовите бодли, които се впиха в гърба му, чу изстрел и предсмъртен вой. Идваше от далеч. Няма значение. Сложи ръка на рамото на мъртвия скитник. Усмивките на двамата бяха съвършено еднакви.
— Здравей… приятелю — повтори някогашният изследовател на творчеството на Джеймс Дики.
Отправи поглед на юг. Почти бе ослепял, но все още виждаше достатъчно, за да различи съвършено кръглата луна, която се надигаше изсред зъберите на пастелните планини. Грееше като капака на сребърен джобен часовник и закачливо намигаше все едно бе илюстрация към книжка с детски стихчета.
Изглеждаше така, като да беше нахлупила каубойска шапка.
— Здравей… приятелю — каза Питър на месеца и се притисна още по-силно върху тръните. Дори не почувства как прекомерно дългите бодли пробиха дробовете му, нито пък първите струйки кръв, които рукнаха от ухилената му уста. Беше при своя приятел. Беше при своя приятел и сега всичко бе наред, двамата гледаха заедно месеца каубой и всичко бе наред.
9
Денят угасна тъй бързо, сякаш се намираха в тропиците, отбеляза Джони, скоро странният пейзаж, който ги заобикаляше, изчезна в мрака. Поне за момента на пътеката нямаше никого. През сенките се промъкваше сивкава ивица светлина — ако не беше луната, сигурно щяха да са го закъсали още по-сериозно. Тази сутрин по телевизията бяха съобщили, че днес е новолуние, но при тези обстоятелства противоречието като че ли не беше от изключителна важност.
Хората се придвижваха нагоре по пътеката двама по двама като животните, които се качват в Ноевия ковчег — Ками и оцелелият й син, после те двамата с Брад (полюшвайки тялото на Джим помежду си), следвани от Синтия и хипито, чието име бе Стив. Девойката носеше пушката и когато койотът — кошмарно съновидение, още по-ужасяващо и от планинския лъв — изскочи от кактусовата горичка, Синтия го застреля.
Всичко бе потънало във фантастичните плетеници на сенките и в първия миг Джони дори не различи животното. После Брад кресна:
— Хей, вниМАВАЙТЕ!
Момичето стреля почти на секундата. Откатът сигурно щеше да го прекатури като кегла на боулинг, ако хипарят не го бе сграбчил за колана на панталоните.
Койотът изрева и падна по гръб, а уродливите му крака подритваха конвулсивно във въздуха. Лунната светлина бе достатъчно силна и Джони забеляза, че лапите му завършваха с придатъци, които ужасяващо напомняха човешки пръсти, а на врата му висеше патрондаш. Воят на другарите му се извиси до крясък, който можеше да мине и за скръбно оплакване, и за кикот.
Създанието започна да се разлага на мига — лапите му почерняха, гърдите му хлътнаха и очите му изпаднаха като стъклени топчета. От козината му се изви вонящ дим. Миг-два след това трупът се разтече на розови струйки.
Джон и Брад внимателно оставиха тялото на Джим Рийд на земята. Джони посегна за карабината и мушна животното с цевта. После примигна учудено (всъщност способността му да изпитва силни емоционални реакции като че почти се бе изчерпала) — дулото потъна в тъмната козина съвършено безпрепятствено.
— Като цигарен дим — възкликна той и върна оръжието на Синтия. — Май изобщо не съществува. Струва ми се, че всичко това въобще не съществува в действителност.
Стив Еймс пристъпи напред, улови го за ръка и постави дланта му на рамото си. Джони почувства грапавините от ноктите на планинския лъв. Памучната фанелка бе подгизнала от кръв.
— Онова чудо, дето ме надупчи така, съвсем не беше цигарен дим — рече шофьорът.
Джони понечи да му отговори, но се разсея от някакво странно потракване. Напомняше му на шейкър за коктейли в баровете от времето на неговата младост. Това бе през петдесетте, във времената, когато ако членуваш в местния богаташки клуб, не можеш да се напиеш без вратовръзка. Звукът идваше откъм Дейв Рийд, който бе застинал в напрегната поза край майка си, а зъбите му тракаха.
— Хайде да се връщаме, преди да е изскочило нещо друго. Прилепи-вампири или кой знае какво… — подкани го Брад.
— Млъквай — прекъсна го Синтия. — Предупреждавам те, великане.
— Извинявам се — отвърна той и меко добави: — Ками, тръгвай, скъпа.
— Не ми казвай какво да правя! — сопна се тя. Бе прегърнала Дейв през кръста. В тъмното изглеждаше така, сякаш прегръща къс скала, който обаче трепереше. — Не виждаш ли, че е изплашен до смърт?
В мрака се надигна още по-многогласен вой. Смрадта от застреляния койот вече ставаше непоносима.
— Да, Ками, виждам — отвърна Брад. Говореше тихо и мило. Джони си каза, че съседът му щеше да натрупа истинско състояние, ако беше станал психиатър. — Но все пак трябва да продължиш. Инак ще се наложи да ви изоставим тук. Непременно трябва да се скрием на сигурно място. Ясно ли е?