— Да донесете другото ми момче — сряза го тя. — Да не сте посмели да го оставите на пътеката за…!
— Ще го донесем — със същия тих, успокоителен тоя отвърна Брад. После се наведе и отново хвана Джим за краката. — Няма да го оставим тук, нали, Джон?
— Да — съгласи се Меринвил, питайки се какво ли ще остане от Коли Ентрейджиън до утре сутринта… ако сутринта изобщо настъпи.
Ками проследи с поглед как повдигат тялото на сина й, после се изправи на пръсти и пошепна нещо в ухото на Дейв. Явно го беше убедила, защото хлапето отново закрачи. Изминаха няколко крачки, когато дочуха тихо шумолене или по-скоро скърцане на пясък под нечии обувки, последвано от сподавен вик на болка. Дейв Рийд се разпищя като актриса във филм на ужасите. Този вик стресна Джони много повече от спътниците му и той изтръпна. С периферното си зрение забеляза как дългокосият хваща дулото на пушката, която Синтия вдигна за стрелба. Шофьорът насочи цевта към земята, промърморвайки й да не бърза.
— Не стреляйте! — извика някой от шубраците. Джони познаваше този глас. — Свои хора сме!
— Док? — обади се Джони, който едва не бе изпуснал Джим Рийд, но сега подхвана трупа с нова сила, въпреки силната болка в ръцете и раменете си. Преди да чуят шумовете, тъкмо се бе сетил за един откъс от роман на Фокнър, според когото хората ставали по-тежки след смъртта си. — Док, ти ли си?
— А-ха. — В тъмното изникнаха две сенки, които предпазливо се приближиха. — Набодох се на проклетия кактус. Какво търсят тия кактуси в Охайо?
— Прекрасен въпрос — отвърна Джони. — С кого си?
— Одри Уайлър от отсреща — отвърна женски глас. — Какво ще кажете да се махнем от тая гора?
Джони изведнъж почувства, че не може да помага в носенето на Джим чак до къщата на Карвър, камо ли пък да помогне на Брад да прехвърлят трупа през оградата. Огледа се.
— Стив? Можеш ли за малко да ме отмен… — Млъкна, припомняйки си танца с планинския лъв. — Мамка му, не можеш, нали?
— О, Бо… оже — Том разчлени думата на две, като се запъна на втората сричка като притеснен тийнейджър. — Кой от двамата близнаци?
— Джим — отвърна Джони. Когато Том се приближи, добави: — И ти не можеш да ме отмениш, нали — ще получиш я удар, я кой знае.
— Аз ще помогна — предложи Одри. — Да вървим.
10
Стив забеляза, че възрастният ветеринар и жената отсреща са излезли на пътеката от същото място, откъдето бяха минали и те с Ентрейджиън. На мястото на изтощените батерии се виждаше наполовина зарит в пясъка кравешки череп и вместо пликчето от чипс се бе появила ръждясала конска подкова, но поне опаковката от бейзболните карти все още бе там. Стив я взе и я огледа на лунната светлина. Карти „Ъпър дек“. Албърт Бел замахва с бухалката с хищен поглед в очите. Изведнъж Стив направи учудващо откритие — това изглежда по-голям анахронизъм, отколкото кактусите, кравешкия череп или дори уродливата котка, която дебнеше в пропастта. „И всички нас — рече си той. — Може би ние сме ненормални.“
— Какво си мислиш? — попита Синтия.
— Нищо.
Той пусна хартийката на земята. Но още преди да достигне пясъка, тя се разпростря, изду се като платно и от светлозелена (макар че на лунната светлина бе трудно да се определи истинския й цвят) се превърна в снежнобяла. Стив хлъцна от изумление. Синтия, която точно в този миг се бе обърнала да огледа пътеката, светкавично се извърна.
— Какво?
— Видя ли това?
— Не. Кое?
— Това.
Той се наведе и отново взе хартийката. Опаковката от тестето бейзболни карти се бе превърнала в къс груба хартия. На нея бе изрисуван брадясал злодей с полупритворени, святкащи очи. „ТЪРСИ СЕ — провъзгласяваше обявата. — УБИЙСТВО, ОБИРИ НА БАНКИ И ВЛАКОВЕ, КРАЖБА НА СРЕДСТВА ОТ РЕЗЕРВАТИ, НАСИЛИЕ И ИЗДЕВАТЕЛСТВО, ОТРАВЯНЕ НА ГРАДСКИ КЛАДЕНЦИ, КРАЖБА НА ДОБИТЪК, КОНЕКРАДСТВО, ОБИР НА МИНИ.“ Над снимката бяха изредени всички възможни престъпления. Под нея с големи черни печатни букви бе изписано името на злодея — ДЖЕБЕДАЯ МЪРДОК.
— Не може да бъде! — тихо възкликна Синтия.
— Какво искаш да кажеш?
— Този въобще не е мошеник, а актьор. Виждала съм го по телевизията.
Стив се огледа и забеляза, че другите вече се отдалечават. Хвана Синтия за ръка и забързаха да ги настигнат.
11
Так, който отново се беше вселил в Сет, висеше на портала между двете стаи. Очите на малкия трескаво блестяха; бе настръхнал, всички косъмчета по тялото му бяха щръкнали. Когато някое влакънце се докоснеше до стената, се чуваше тихо изпукване. Мускулите по детското тяло не само трепереха, а направо бръмчаха.