В този миг от преградата, състояща се от пещери, тунели и тайни изходи, която момчето бе построило (с онази част от съзнанието си, която не искаше натрапника и която изпитваше ужас от него), Так долови нещо познато.
Присъствие!
Това бе Сет, наистина. Криеше се. Спокоен, че пришълецът няма да го види, чуе или надуши. Так наистина не можеше. Но усещаше пулсирането и знаеше, че ако Сет му дотрябва, ще се вмъкне в лабиринта и ще го измъкне. Малкият не подозираше за тази му способност и ако се държеше добре, може би нямаше да я узнае.
„Н-да, сър — разсъждаваше Так, отваряйки хладилника, — аз съм истински доброволец. Но дори на доброволците им се налага да се хранят. Направо умират от глад, н-да-а, докато преследват ония ми ти обирджии и конекрадци.“
На най-горната полица имаше кана с мляко. С мръсните ръчички на Сет Так взе каната, сложи я на кухненския плот, после огледа съдържанието на чекмеджето с колбасите. Намери кренвирши, но не знаеше да готви, а в мозъка на Сет липсваше информация по въпроса. Нямаше нищо против суровото месо — дори го харесваше — но на два-три пъти Сет се разболя от суровото месо. Поне така твърдеше леля Одри, а в този случай Так й вярваше (защото с леля Одри човек никога не може да бъде напълно сигурен). Последният пристъп бе най-тежък — повръщане и разстройство цяла нощ. Так се омете, докато кризата премина, само от време на време проверяваше дали неприятностите са приключили. Мразеше отделителните процеси на Сет дори в нормално състояние, камо ли пък през онази нощ.
И тъй, никакви кренвирши.
Имаше салам и няколко филийки сирене — от онова жълтото, което изключително му допадаше. Използва ръцете на Сет, за да складира продуктите на плота, после с помощта на изключителната сила, която двамата владееха, накара една рекламна чаша на „Макдоналдс“ да долети от шкафчето. Докато си приготвяше сандвич, трупайки колбас и сирене върху белия хляб, дебело намазан с горчица, пластмасовата кана се надигна и напълни чашата.
Той изпи половината мляко на четири големи глътки, оригна се и пресуши цялата чаша. После със силата на мисълта си я напълни отново, същевременно разкъсвайки сандвича със зъби, без да обръща внимание на горчицата, която изтичаше от филията и капеше по мръсните крака на Сет. Преглътна, отхапа, измляска, преглътна, пи и се оригна. Проблемът с телевизията беше следният: когато даваха „Отмъстителите“ или „МотоКопс 2200“, на Так му ставаше интересно, изпадаше в съновидения и забравяше да храни тялото на Сет. После, най-ненадейно и двамата така изгладняваха, че той направо обезумяваше и не бе в състояние да планира или да осъществи сложен замисъл.
Привърши втората чаша мляко и я надигна над устата си, докато изцеди и последните капки, сетне я запрати в мивката при останалите съдове.
— Нищо не може да се сравни с похапването край лагерния огън, тате! — извика най-майсторски престореният глас на Джо Картрайт. После Так се оттегли през кухненската врата — мръсен балон с формата на момчешко тяло, стиснал нагризан сандвич.
Лунните лъчи струяха през прозорците на дневната, откъдето вече не се виждаше Поплър Стрийт. На нейно място се простираше главната улица на Деспърейшън, щата Невада — така, както бе изглеждала през 1858, две години, след като последните останали златотърсачи осъзнали, че синкавата глина, която изстъргват от участъците си, всъщност е чисто сребро… и западащият градец бързо разцъфнал, благодарение на пристигащите от Калифорния банкрутирали златотърсачи. Идвали на ново място, но със старите амбиции — бързо да забогатеят. Так обаче не знаеше нищо за тази история, а и със сигурност не я бе научил от „Отмъстителите“ (в този филм действието се развиваше в Колорадо, не в Невада); Сет бе получил тази информация от някой си Алън Симс малко преди да се срещне с Так. Според Симс през 1858 година мина „Гърмяща змия — 1“ се срутила.
На отсрещната страна на улицата, където преди се издигаха домовете на Джаксън и Билингзли, сега се виждаха пералнята на Лушан и магазина на Уоръл. На мястото на кьщата на Хобартови се бе появил смесеният магазин на Аул Каунти и макар все още да надушваше дима, Так не виждаше и следи от пушек по гладките дъсчени стени на сградата.
Обърна се и съзря на пода един от полицейските патрулни микробуси. Накара го да се издигне във въздуха и да прелети стаята. Играчката увисна във въздуха пред помътнелия поглед на Сет, а колелцата й продължаваха да се въртят, докато Так привърши със сандвича си. Това бе „Джъстис Уегън“. Понякога му се искаше този микробус да принадлежи на малкия Джо Картрайт, вместо на полковник Хенри. После шериф Стрийтър от „Отмъстителите“ ще се премести във Вирджиния Сити и вместо кон ще кара синия микробус. Стрийтър и Мърдок — които ще се окажат само ранени — ще се сприятелят… Лукас Маккейн и синът му ще пристигнат от Ню Мексико да живеят с тях… и… ъ-ъ…