„Отначало се пошегувахме с него и продължихме напред — разказа Гарин. — По принцип Сет е кротък, но от време на време се случва да изпада в такива изблици и да бърбори. Джун ги нарича «проповеди». Но като видя, че не завивам и дори не намалявам скоростта, той проговори. Не отделни думи, а цели изречения: «Моля те, спри, Сет иска види мината, Сет иска види Хос, Адам и малък Джо».“
Зная малко за аутизма — най-добрият ми приятел има брат, който е в „Сиера Фор“, щатската клиника за душевноболни в Боулдър Сити. Няколко пъти съм го придружавал и съм виждал пациентите, в противен случай не знам дали щях да повярвам на Гарин. Много от ония в „Сиера Фор“ не само че не говорят, ами дори не се движат. Най-тежкоболните са като мъртви — с изцъклени очи и на пръв поглед като че дори не дишат.
„Обожава уестърни — продължаваше Гарин — и най-вероятно стената на мината му напомня на нещо, видяно в някой епизод от «Бонанза».“
Помислих си, че може действително да е видял самата мина в „Бонанза“, но не помня да съм го казал на Гарин. Много от старите телевизионни сериали са снимани по тези места, а „Китайската мина“ съществува от 1957, тъй че е съвсем възможно.
„Както и да е, това е голям напредък за Сет — дори ми се струва, че правилната дума е чудо. Но и това че говори така, далеч не е всичко.“
„Да — съгласявам се, — явно е решил за разнообразие да се потопи в действителния свят, нали?“
Продължавах да си мисля за онези в клиниката, където се намира братът на моя приятел. Те никога не присъстват реално в нашия свят. Дори когато се смеят, плачат или издават някакви други звуци, по-скоро сякаш се обаждат по телефона.
„Да, точно така. Сякаш целият грейна отвътре. Не зная каква е причината и дали ще остане задълго в това състояние, но… няма ли някаква възможност да ни покажете мината, господин Симс? Зная, че не е редно и съм сигурен, че шефовете ви ще получат разрив, ако научат, но това би означавало толкова много за Сет. И за всички ни. Не сме особено добре материално, но мога да ви предложа четиридесет долара за изгубеното време.“
„Не бих го направил и за четиристотин — отвръщам. — Такива неща човек или ги прави безплатно, или изобщо не се наема. Да вървим. Ще вземем един от нашите всъдеходи. По-големият ви син може да го покара, ако не възразявате. Това също е нарушение на правилника на компанията, но като ще е гарга, да е рошава.“
Може би бъдещият читател ще ме обяви за глупак (при това пълен глупак), но само да бе видял как грейна лицето на Бил Гарин! Ужасно съжалявам за сполетялото ги в Калифорния — за което научих от писмото на сестра му — но повярвайте, че през онзи ден бе истински щастлив и се радвам, че допринесох за щастието му.
И добре се позабавлявахме преди да настъпи „малката уплаха“. Гарин позволи на големия си син — Джон?! или Джак?! — да ни закара с всъдехода до стената на мината: необходимо ли е да споменавам колко щастливо бе момчето? Младият Джак Гарин щеше да гласува да ме изберат за Бог, стига да се бях кандидатирал. Гарин бяха прекрасно семейство, отдали цялата си любов на малкия. Предполагам, че наистина е било твърде необичайно да заговори, но и така да е колко хора биха променили плановете си, ей тъй, заради моментно хрумване? А тези постъпиха точно така и доколкото можех да преценя, абсолютно единодушно.
Мушморокът бърбореше през цялото време, докато се придвижвахме към мината със скорост километър и половина в час. Много от думите бяха неразбираеми, но иначе детето непрестанно говореше за героите от „Бонанза“, за Пондероса, за разбойниците и за сребърните мини. Говореше още и за някакво анимационно филмче, което явно доста го бе впечатлило. Май за някакви моторизирани полицаи. Показа ми и фигурката — кукличка с червена коса, чийто бластер можеше да се вади и прибира в калъфа си. При това непрестанно потупваше всъдехода и повтаряше „Джъстис Уегън“. Джак изпуфтя зад волана (сигурно караше с не по-малко от двадесет километра в час) и заяви: „А-ха, а пък аз съм полковник Хенри. Внимание, наближаваме силовия коридор!“ И всички се разсмяха. И аз с тях, защото вече се бях заразил от общото въодушевление.
Толкова се бях развеселил, че не обърнах внимание на нещо, което хлапето каза и за което се сетих чак по-късно. Непрекъснато говореше за „старата мина“. Ако изобщо съм свързал думите му с нещо, по-скоро съм си мислел за „Бонанза“. И през ум не ми е минавало, че той говори за „Гърмяща змия — 1“, защото нямаше как да знае за нея! Дори жителите на Деспърейшън не знаеха, че като взривявахме миналата седмица, неочаквано попаднахме на входа. По дяволите, нали затова трябваше да опиша в доклад до дирекцията какво сме открили и да предлагам различни идеи как да постъпим.