Когато ми хрумна, че Сет Гарин всъщност е говорел за „Гърмяща Змия — 1“, се сетих как се втурна във фургона, сякаш бе идвал милион пъти преди това. И се хвърли към снимките по таблото. Побиха ме ледени тръпки, но има а нещо друго — нещо, което видях чак след като семейство Гарин продължиха за Карсън, и от което ме побиха още по-вледеняващи тръпки. След малко ще стигна и до това. Когато достигнахме подножието на възвишението, с Джак се разменихме и подкарах всъдехода нагоре по служебния път, настлан с равен чакъл и по-широк и от някои междуградски шосета. Прехвърлихме хребета и се заспускахме от другата страна. Всички охкаха и ахкаха, но и мината, струва ми се, е нещо повече от най-обикновен изкоп в земята. В най-дълбоката си точка изкопът е дълбок почти триста метра и разкрива земни пластове още от времето на палеозойската ера, тоест отпреди триста двадесет и пет милиона години. Някои слоеве порфир са изключително красиви, целите осеяни с пурпурни и зелени кристали, които наричаме гранати. От върха подемните машини в дъното на (мината изглеждат големи колкото детски играчки. Госпожа Гарин се пошегува, че никак не обичала височините и можело да й прилошее, но при подобна гледка не е чак толкова смешно. На някои хора наистина им се случва да повръщат, като прехвърлят хребета и се изправят пред тази пропаст!
После момиченцето (за съжаление не помня името й, може би беше Луиз) посочи към подножието на отсрещната стена и попита: „Каква е онази дупка, обкръжена с жълти ленти? Прилича на огромно черно око.“
„Това е откритието на годината — отвърнах аз. — Нещо толкова грандиозно, че все още се пази в тайна. Ще я споделя с вас, ако не разказвате за това още известно време. Няма, нали? Иначе може да имам проблеми с ръководството на компанията.“
Обещаха, а аз прецених, че спокойно мога да им кажа — никога повече нямаше да ги видя. Освен това предположих, че малкият много ще се зарадва, щом толкова обича „Бонанза“. Пък и както казах, в този миг изобщо и не подозирах, че той вече знае за нея. Как бих могъл да предположа подобно нещо?
„Това е старата мина «Гърмяща змия — 1» — заобяснявах. — Или поне ние така смятаме. Открихме я, докато взривявахме онзи ден. Предната галерия на «Гърмяща змия — 1» се е срутила през 1958 година.“
Джак Гарин поиска да узнае какво има вътре. Отговорих, че не знаем, тъй като още никой не е влизал, защото правилата на миньорската асоциация не позволяват. Госпожа Гарин (Джун) се интересуваше дали компанията няма да я проучи, а аз й обясних, че е възможно и зависи от това дали ще успеем да получим разрешение. Не ги излъгах, но малко преиначих истината. Бяхме маркирали изхода с жълтите ленти, наистина, точно както постановява правилникът на асоциацията, но това още не означаваше, че там знаят за нашето откритие. Открихме старата шахта съвсем случайно — взривявахме като всеки друг път, но когато престанаха да падат камъни и прахът се уталожи, пред нас зейна тази дупка — никой от управлението не искаше да разгласяваме подобно събитие.
Ако новината се бе разпространила, със сигурност щеше да предизвика огромен интерес. Разказваше се, че когато мината се срутила, четиридесет-петдесет китайски миньори били затрупани, а ако това наистина е вярно, значи те все още щяха да са там, непокътнати като мумии в египетска пирамида. Ентусиастите историци щяха да посветят цял ден на разкопки и изследване на дрехите и миньорските им принадлежности, да не говорим за самите тела. Повечето от присъстващите на инцидента проявиха жив интерес, но без изключителното съгласие на управлението във Финикс не можехме да изследваме кой знае колко, а никой от колегите ми не вярваше, че ще успеем да си го издействаме. Управлението не е организация с идеална цел, както, не се съмнявам, ще разбере всеки, който чете този разказ, а миньорството, особено в наши дни, е много рисковано начинание. „Китайската мина“ реализираше печалба едва от 1992 г. насам и миньорите, преди да стигнат до обекта, никога не знаят дали все още са на работа. Много неща зависят от цената на медта на борсата (добивът от открити мини не е никак евтин), но опазването на околната среда е до голяма степен определящо. Напоследък ситуацията се подобри и в последните обществени допитвания вече личи известен здрав разум, но в окръжния и федералния съд има поне десетина дела, заведени от хора (предимно от „зелените“), които искат да закрият мината. Мнозина — сред тях бих могъл да причисля и себе си — смятаха, че големите шефове няма да искат да утежняват вече съществуващите ни проблеми, разгласявайки на целия свят, че сме открили стара мина, може би дори с историческа стойност. Както отбеляза мой приятел инженер, когато взривът откри входа: „Напълно ще е в стила на природолюбителите да накарат я федералните власти, я щатската комисия по историческите забележителности да ни обявят за историческа забележителност. Откога чакат да им падне подобна златна възможност.“ Подобно отношение може и да ви се стори параноично (много хора така смятат), но когато човек знае, че стотина мъже изхранват семействата си с доходите си от тази мина, гледната му точка се променя и става предпазлив.