Не видях какво става, защото машината ми пречеше, но виждах майката, която пребледня от уплаха.
„Сет! — изкрещя. — Връщай се веднага!“ Викна два-три пъти, после изпусна фотоапарата и хукна след детето. Достатъчно ми бе да видя как захвърли скъпия „Никон“ като празна цигарена кутия. На три скока слязох по стълбата. Чудя се как не паднах. Вероятно още по-чудно е, че Гарин и синът му също не паднаха, но тогава изобщо не ми беше до това. Честно да си призная, изобщо не ми беше до тях.
Малкият вече се катереше по наклона към входа на старата мина, който се намира само на шест метра от земята. Веднага разбрах, че майка му не може да го настигне, преди да се е шмугнал вътре. Никой не можеше да го настигне. Сърцето ми щеше да се пръсне от уплаха. Овладях се и с всичка сила хукнах след детето.
Изпреварих госпожа Гарин в мига, когато Сет достигна входа на мината. Поспря за миг и си помислих, че все пак няма да влезе. Рекох си, че ако тъмнината не го уплаши, има надежда да го отблъсне миризмата — миризма на изоставен лагерен огън, примесена с миризмите на прекипяло кафе и старо месо. Но в следващия миг той влезе, без да обръща внимание на виковете ми веднага да се върне — дори не погледна назад.
Казах на майка му да стои настрана, че ще го последвам в мината и ще го доведа. Повторих същото и на съпруга и сина й, но Гарин, разбира се, изобщо не ме послуша. На негово място и аз бих постъпил по същия начин.
Изкатерих се по склона и разкъсах жълтите ленти, мушморокът беше достатъчно дребен, за да се провре отдолу. Вече долавях тихият тътен, характерен за старите шахти. Прилича на воя на вятъра или на далечен водопад. Не знам каква е причината за този шум, но никога не ми е харесвал. Това е призрачен звук.
Този ден обаче чух друг звук, който ми хареса още по-малко — някакво пищене. Чувах го за пръв път, макар че откакто открихме старата мина, нееднократно бях надничал вътре. Веднага разбрах какво е — триенето на риолитните пластове. Сякаш земята говори. Едно време, като чуели този звук, миньорите веднага излизали на повърхността, защото пищенето означава, че мината може да се срути всеки миг. Предполагам, че китайците, които са работели в „Гърмяща змия — 1“ през 1858 г. или не са знаели какво означава този шум, или не са имали право да излязат, дори да го чуят.
Разкъсвайки лентите, се подхлъзнах и паднах на коляно. Забелязах на земята някакъв предмет. Беше малката кукличка, която Сет ми бе показал — червенокосата хубавица с бластера. Сигурно му е изпаднала от джоба, преди да се втурне в шахтата, й като я видях да лежи там, насред натрошения камънак, ми се стори най-ужасното предзнаменование. Страхотно се изплаших. Взех фигурката, пъхнах я в джоба си и напълно я забравих, докато премина суматохата и я върнах на законния й притежател. Описах я на малкия си племенник и той обясни, че това била Каси Стайлс от филмчето за полицаите, за което малкият непрестанно бърбореше.
Зад гърба ми чух шум от падащи камъни и тежко дишане — обърнах се и видях Гарин, който се изкачваше по склона. Другите трима стояха скупчени в подножието. Момиченцето плачеше.
„Връщайте се веднага! — викнах му. — Тази шахта може да се срути всеки миг. Изкопана е преди сто и тридесет години! Че дори и повече!“
„Ако ще на хиляда години да е — отвърна той, без да спира нито за миг. — Моето дете е там и ще вляза след него.“
Нямах намерение да споря с него — понякога единственото, което човек може да направи, е да действа, да продължава напред и да се надява, че Бог ще се погрижи за останалото. Така и направихме.
Откакто работя като минен инженер, ми се е случвало да попадам на доста страшни места, но по-страшно преживяване от десетината минути (всъщност може да е било и по-дълго или по-кратко — напълно бях изгубил представа за времето), които прекарахме в старата шахта „Гърмяща змия — 1“, не съм имал. Коридорът, който водеше надолу и навътре, извиваше под такъв остър ъгъл, че след двадесетина метра се оказахме на тъмно. Характерната миризма — на изстинала пепел, престояло кафе и прегоряло месо — бързо се усили, което също бе необичайно. Понякога в старите мини витае дъх на „минерали“, но с това се изчерпва всичко. Подът бе зарит с отронен от стените дребен камънак, та трябваше доста да внимаваме, за да не си нараним стъпалата и да не паднем. Подпорите и напречните греди бяха покрити с китайски букви — някои бяха издълбани в дървото, но повечето бяха изрисувани с дим от свещ. Подобни гледки те карат да осъзнаеш, че прочетеното в учебниците по история наистина се е случило.
Господин Гарин викаше момченцето и го молеше да се върне, защото е опасно. Мислех да му кажа, че забоят може да се срути само от екота на гласа му; също като в планината — понякога е достатъчно някой да се провикне, за да предизвика падане на лавина. Обаче не посмях. Пък и той нямаше да ме послуша. Мислеше единствено за детето.