Миг преди да осветим момченцето, то затананика друга мелодия. Не ми беше позната, но после баща му ми обясни, че била от „МотоКопс“. Споменавам го единствено защото за миг ми се стори, че някой му приглася, получаваше се нещо като двуглас. Сигурен съм, че ми се е сторило заради непрестанния тътен, но направо си изкарах ума, уверявам ви. И Гарин го чу — виждах смътните му очертания на светлината на фенера и съм сигурен, че беше не по-малко уплашен от мен. Потта се лееше по лицето му, а ризата бе прилепнала към гърдите му.
Посочи и рече: „Струва ми се, че го виждам! Виждам го! Ей го там! Сет! Сет!“
Хукна през камъните, спъвайки се на всяка крачка и залитайки като пиян, но някак успяваше да запази равновесие. Не ми оставаше друго, освен да се моля на Господа да не се блъсне в някоя подпорна греда. Сигурно и тя ще се разпадне като костите, по които стъпвахме досега.
В този миг и аз видях малкия — нямаше как да го сбъркаш с тези джинси и червената риза. Бе застанал пред самия край на шахтата. Виждаше се съвсем ясно, че не е ниша, защото скалата беше съвсем гладка, нито пък беше просто купчина камънак. Огромна цепнатина от тавана до пода прорязваше скалната стена точно през средата и за миг ми се стори, че малкият се опитва да се напъха вътре. Изплаших се, защото бе достатъчно дребен да се промуши вътре, стига да поиска, но едри възрастни мъже като нас за нищо на света не можеха да го последват. Той обаче не се опитваше да влезе. Като се доближихме, забелязах, че стои абсолютно неподвижно. Сигурно съм се заблудил от сенките от светлината на фенера — не виждам друго обяснение.
Баща му пръв стигна до него и го грабна на ръце. Зарови лице в гърдите на момченцето и затова не видя онова, което зърнах, макар и за секунда. Този път не беше зрителна измама. Момчето се хилеше и усмивката му никак не беше приятна. Разтеглените му устни сякаш стигаха до ушите му, виждаха се всичките зъби. Лицето му беше разкривено в такава страшна гримаса, че очите всеки миг щяха да изхвръкнат. После баща му вдигна глава да го целуне и грозната усмивка помръкна. Отдъхнах си. Докато беше изписана на лицето му, ми се струваше, че Сет и момченцето, с което се бях запознал, нямат нищо общо.
„Ей, какво беше намислил? — питаше баща му. Крещеше, но всъщност не му се караше, защото го целуваше буквално на всяка дума. — С мама се изплашихме до смърт! Защо го направи? За Бога, защо дойде тук?“
Отговорът, който последва, беше последното свързано нещо, което изрече хлапето, затова съм го запомнил добре.
„Полковник Хенри и майор Пайк ми казаха да дойда. Казаха, че тук ще видя «Пондероса». Там вътре. — Посочи пукнатината в скалата. — Но не я видях. «Пондероса» я няма.“ После отпусна глава на рамото на баща си и затворя очи, сякаш бе съсипан от умора.
„Хайде да се връщаме — подканих ги. — Ще вървя след вас и вдясно, за да ви осветявам пътя. Не се размотавайте, но не е нужно да тичате. И за Бога, опитайте се да не се удряте в подпорите.“
Щом намерихме момченцето, сякаш тътенът изведнъж се усили. Чувах пращенето на гредите, които сякаш говореха. Като че ни подканваха да изчезваме, докато все още можем.
Въпреки това не успях да устоя на изкушението и преди да тръгнем, насочих за последен път фенера към цепнатината. Като се наведох да я разгледам по-отблизо, усетих въздушна струя — значи оттатък има друг отвор. Може би пещера. Въздухът, който излизаше от цепнатината, беше нажежен и вонеше отвратително. Вдъхнах веднъж и трябваше да си запуша носа, за да не повърна. Усетих същата миризма на лагерен огън, но хиляди пъти по-тежка. Блъсках си ума как е възможно толкова дълбоко под земята да има нещо, което да вони така непоносимо. Подобна смрад е възможна само при наличието на свеж въздух — значи там има някаква дупка, но по тези места не се копаеше от 1957, следователно дори да има отвор, през който да идва тази воня, няма как да се намери.
Пукнатината наподобяваше на мълния и като че ли ня маше какво толкова да се види в нея, освен скалата — беше дебела поне шейсет сантиметра, може би дори метър. Но пукнатината като че ли свършваше в скалата, а отвътре излизаше горещ въздух. Стори ми се, че в мрака забелязах танцуващи алени искрици, подобни на въгленчета, но сигурно съм си въобразил, защото като примигнах, те изчезнаха.
Обърнах се към Гарин и го подканих да върви.
„Ей сега, само секунда.“ — Беше извадил малкия черен каубойски ботуш на сина си от ризата си и тъкмо го нахлузваще на крачето му. Това бе най-милата гледка. Начинът, по който го правеше, разкриваше цялата му бащинска обич. — „Готово — обяви. — Да вървим.“