Гарин се позасмя и поклати глава: „След два часа изобщо няма да ми се вярва, че наистина се е случило.“
„И може би така е по-добре“ — отвърнах.
„Но няма да забравя едно — продължи, — и то е, че днес Сет проговори. Не просто думи и фрази, които само семейството му разбира. Наистина проговори. Може би не си давате сметка колко е невероятно, но за нас е много важно. — Махна към семейството си, което вече се беше настанило във всъдехода. — Щом успя веднъж, значи може да го направи отново.“
И може да е проговорил, дай Боже. Иска ми се да узная. Това момченце ме заинтригува, и то по различни причини. Като му върнах кукличката, се усмихна и ме целуна. Беше безкрайно сладък и ми се стори, че долавям по кожата му миризмата на мината… миризмата на изоставен лагерен огън, на пепел, печено месо и изстинало кафе.
Откарах ги до канцеларията, където беше паркирана колата им. Никой не ни забеляза, въпреки че минах по главната улица. В горещ неделен следобед Деспърейшън е като град, обитаван от призраци.
Помня, че стоях на стълбите пред канцеларията и им махах, докато се отправяха към ужасната злополука, която ги е очаквала в края на пътуването им — безумната престрелка, в която загинали. Всички ми махаха… освен Сет. Каквото и да се е криело в старата мина, голям късмет извадихме, че се измъкнахме… както и той, че единствен е оцелял в онази ужасна стрелба в Сан Хосе! Той е като онова, което наричат „черен гологан“.
Както вече казах, в Перу сънувах всички тези неща — най-вече черепите и как осветявам с фенерчето пукнатината в скалата, но дълго не се бях замислял над тези неща, докато след завръщането си оттам прочетох писмото на Одри Уайлър. То само потвърди подозрението, че нещо се е случило, докато Сет е бил под земята — нещо, за което може би не е трябвало да лъжа, но все пак излъгах. Какво друго бих могъл да направя, след като дори не знаех какво точно станало?
И все пак, онази гримаса.
Онази гримаса.
Той бе такова сладко момченце и безкрайно се радвам, че не загина в „Гърмяща змия“ (а имаше такава опасност), нито по-късно.
Гримасата като че ли изобщо не принадлежеше на момченцето. Иска ми се да се изразя по-точно, но нищо по-подходящо не ми идва наум.
Трябва да уточня още нещо. Може би помните, че споменах как Сет говореше за „старата мина“, но в онзи момент изобщо не го свързах с „Гърмяща змия“, защо почти никой в града не знаеше за това, камо ли някакви случайни пътници от Охайо, които се отбиваха само пътьом. Докато стоях на стълбите и гледах пустия прашен път след отдалечаващата се кола, отново си спомних думите му. И как претича стаята и се залепи право на снимките от „Китайската мина“, закачени на таблото за съобщения, сякаш бе идвал тук хиляди пъти. Сякаш знаеше. Тогава ми хрумна нещо и ме побиха ледени тръпки. Върнах се да разгледам снимките, знаейки, че това е единственият начин да разсея новото си подозрение.
Бяха общо шест на брой — въздушни снимки, които компанията беше поръчала през пролетта. Извадих лупата закачена на ключодържателя ми, и ги огледах една по една. Бяха правени много преди да се открие входът на „Гърмяща змия“, тъй че от отвора нямаше и следа. Но всъшност имаше. Помните, че разказах как малчуганът ги сочеше с пръст и повтаряше: „Тук е, тук е мината, дето искам да я видя.“? Мислехме, че говори за откритата мина, защото това бе основният обект на снимките. Но под увеличителното стъкло отпечатъците от пръстите му личаха по гланцираната повърхност. До един бяха на южния склон, където открихме старата шахта. Ето какво ни е казвал, че иска да види: не откритата мина, а шахтата, която дори не се виждаше на снимките. Зная колко налудничаво звучи, но никога не съм се съмнявал в това. Знаел е, че тя е там. За мен отпечатъците по снимките — и то не само на една, а на всичките шест — напълно го доказват. Зная, че един съд не би уважил подобно доказателство, но това с нищо не променя мнението ми по въпроса. Сякаш мината го е усетила, че минава по близката магистрала и го е повикала. Значи от всички мои въпроси може би само един е наистина важен: добре ли е Сет Гарин? Бих писал на сестрата на Гарин, за да разбера, дори веднъж-два пъти посягах към писалката, после си спомнях как съм я излъгал, а за мен е много трудно да призная подобно нещо. Нека спи зло под камък, защо да разбутвам стари неща, които могат да се окажат много по-опасни? Не мисля, че бих искал, и все пак…
Може би има още какво да се каже, но може и да няма. Всичко се свежда до ухилената гримаса.