— Трябва да побързаме — обади се Синтия.
— О, дори не подозирате истината — вметна Одри Уайлър.
Брад си рече: „Именно от това се страхувам.“ Извърна се и подхвана Джим Рийд за раменете. Едва доловимо усещаше аромата на шампоана и на одеколона, които момчето бе използвало тази сутрин. Сигурно се е гласял за момичетата. Джони нервно се огледа — сигурно гледаше святкащите очи в гъстака, предположи Брад — после отпусна тялото на Джим и с едната ръка го прихвана през кръста, а с другата подпря тялото отдолу. Одри и Синтия го поеха за краката.
— Готови? — попита Джони. Тя кимнаха.
— На три. Едно… две… три.
Повдигнаха го, сякаш местеха скамейка в парка. В един ужасен миг Брад се уплаши, че гърбът му ще се схване. После покачиха тялото на Джим на оградата. Ръцете на мъртвото момче се разпериха встрани — като на цирков акробат, който в кулминацията на коронния си номер приема овациите на публиката. Лунната светлина струеше в разтворените му длани.
Джони, който стоеше до Брад, сякаш всеки момент щеше да получи инфаркт. Главата на Джим се отметна назад. Капка съсирена кръв пръсна страната на Брад. Кой знае защо това извика налудничавата асоциация с ментово желе и стомахът му се сви.
— Помогнете ни! — викна Синтия. — Ей, за Бога, някой да…
Над оградата изникнаха ръце, които сграбчиха Джим за ризата и колана. Брад тъкмо си рече, че не може да издържа тази тежест и миг повече (за първи път осъзнаваше какво точно означава „натежа като мъртвец“), и от другата страна дръпнаха тялото. Чу се глух удар и в далечината (откъм задната врата на Карвърови, предположи Брад) Сюзи отново изписка.
Джони го погледна и Брад бе почти сигурен, че писателят се усмихва.
— Май го изпуснаха — прошепна Джони. Изтри запотеното си лице с ръкава и отпусна ръка. Усмивката — ако изобщо се е усмихвал — бе изчезнала.
— Ау! — възкликна Брад.
— А-ха.
— Ей, Док! — тихо извика Синтия. — Дръж! Не се тревожи, предпазителят е спуснат! — Тя обърна пушката с приклада нагоре и се повдигна на пръсти, за да я прехвърли през оградата.
— Хванах я — отвърна Билингзли. После добави по-тихо: — Оная жена и смахнатата й дъщеря най-после се прибраха в къщата.
Синтия се покатери на оградата и с лекота я прескочи. Одри се нуждаеше от малко помощ и подкрепа, за да не падне, но се прехвърли от другата страна. Беше ред на Стив, който се покачи на сплетените ръце на Брад и Джони и седна за миг върху оградата, докато позаглъхне болката в наранените му рамене. Сетне се отблъсна и скочи на земята.
— Не мога да се покатеря — заяви Джони. — Абсурд. Ако в гаража има стълба…
— Уу-уу-УУУУУ!… Уу-уу-УУУУУУУУУ! — прозвуча зад тях.
Съвсем спонтанно, като малки деца, двамата се прегърнаха. Брад се обърна и видя приближаващи се сенки. В мрака проблясваха сребристи очи.
— Синтия! — викна Джони. — Стреляй!
Гласът й долетя уплашен и несигурен:
— Да се прехвърля ли обратно?
— Не! Не! Стреляй нагоре!
Тя два пъти дръпна спусъка и изстрелите изтрещяха във въздуха. През коловете започна да се процежда остър, тръпчив дим. Приближаващите сенки в храсталака престанаха да се движат.
— Още ли не можеш, Джон? — тихо попита Брад. Джони се взираше в сенките. На устните му трептеше странна, изплашена усмивка.
— Тц. Вече се оправих. Аз… ама какво правиш?
— Ти как мислиш? — Брад бе коленичил на четири крака до оградата. — Побързай, татенце.
Джони се покачи на гърба му.
— Божичко, чувствам се като президента на Южна Африка.
Отначало Брад като че ли не схвана шегата. Но когато най-сетне проумя смисъла, се разкикоти. Гърбът му се късаше от болка, а Джони Маринвил сякаш тежеше поне двеста и петдесет кила и петите му се забиваха като стикове за голф в изтормозения му гръб, но въпреки това той не преставаше да се хили. Ето ти един американски интелектуалец с добри маниери, завършил частна гимназия — писател, движил се навремето в средите около Лени Бърнстейн — стъпил на гърба на чернокож като на стол. И ако това не е представата на един истински либерал за ада, значи Брад нищо не разбира! Хрумна му да извика: „Побързай, господарю, туй злочесто тяло загива!“ и избухна в бурен смях. Умираше от ужас да не би животните да захапят задника му, но продължаваше да се залива от смях. Ще му изпея хорово „Стария негър Джо“, зарече се той и сам зави като койот. Чак сълзи му потекоха от очите. Заудря с юмрук по земята.
— Брад, какво става? — разтревожено пошепна Джони.
— Нищо! — отвърна през смях чернокожият. — Само ми слизай от гърба по-бързо! По дяволите, какво има на тия обувки? Налчета ли, какво ли?