В следващия миг, слава Богу, му олекна на гърба. Джони пухтеше като локомотив и се опитваше да прехвърли крак през оградата. Чернокожият силно го тласна. Маринвил изпъшка и тупна на земята от другата страна.
Сега Брад оставаше сам, без да има на какво да стъпи.
Измери с поглед оградата и му се видя поне тридесет метра висока. Обърна се и забеляза сенките, които отново се раздвижиха и бавно се заприближаваха в стесняващ се полукръг.
Сграбчи два кола и в същия миг дочу страшно ръмжене. Храсталакът запращя. Той хвърли поглед през рамо и забеляза някакво същество, което не приличаше на койот, а по-скоро на глиган… всъщност беше като нескопосана детска рисунка — най-обикновена драсканица, която някак е оживяла. Краката му бяха с различна дължина и завършваха с израстъци, които не бяха нито лапи, нито пръсти. Опашката му сякаш започваше от средата на гърба. Очите му бяха като сребристи окръжности. Носът му — като свинска зурла. Само зъбите му имаха вид на истински — грамадни закривени образувания, които стърчаха от двете страна на устата му.
Брад се почувства така, сякаш му инжектираха адреналин. Забрави болките в гърба си и се метна на оградата. Изчадието тракна със зъби, блъсна се в коловете под него и разклати цялата конструкция. В този момент Джони хвана Брад за едната китка, а Дейв — за другата и чернокожият съумя да се покатери върху оградата. Опита се да преметне крак от другата страна, но само си удари левия глезен в тъпия край на един кол. След миг полетя надолу, раздирайки цялата си риза отгоре до долу в безуспешните си опити да се задържи. Пусна се точно навреме да не си счупи ръката, но когато се приземи, почувства как под мишницата му се стича струйка кръв.
— Какво ще кажеш да се махнеш от мен, хубавецо? — задъхано попита съпругата му, върху която беше паднал. — Стига да не ти причини особено големи затруднения.
Брад изпълзя встрани, отпусна се неподвижен на земята, после се изтърколи по гръб. Вгледа се в непознатите звезди, досущ като лампичките, които светват и угасват по клоните на елхите, дето всяка година в петък след Деня на благодарността се появяват на главната улица във всеки малък град. Ако това са истински звезди, той е крал на Персия… но все пак си бяха там.
Замижа, за да не ги гледа повече. Във въображението си — което неимоверно се изостряше в мига, в който затвореше очи — видя Кари Риптън, който му подхвърля „Шопър“ После собствената си ръка, която се протяга и го хваща. „Страхотен сте, господин Джоузефсън!“ — вика Кари и искрено му се възхищава. Този глас като че ли долиташе от много далеч и сякаш ечеше в дъното на каньон. По-наблизо се чуваше ръмженето в горичката оттатък (само дето за разнообразие се беше превърнала в пустиня). Последваха няколко тъпи удара — глиганите се блъскаха в оградата. Исусе Христе!
— Брад — повика го Джони. Съдейки по звука, като че ли се бе надвесил над него.
— Какво?
— Добре ли си?
— Супер!
— Брад.
— Какво!
— Имам идея. За филм.
— Ти си откачен, Джон. — Продължаваше да стиска очи. Така всичко изглеждаше нормално. — Ама ще захапя. И как ще се казва този филм, в който ще имам честта да участвам?
— „Черните мъже не могат да се катерят по огради“ — каза Джони и се разкикоти. Смехът му звучеше доста изтощено и полуналудничаво. — Ще поканя за режисьор самия Марио ван Пийбълс, а Лари Фишбърн ще играе теб.
— Става — отвърна Брад и с мъка се изправи. — Обожавам Лари Фишбърн. Страхотно. Направо му предложи милион. Кой би устоял?
— Именно, именно — съгласи се писателят и така се разхили, че едва успя да отговори… а по страните му се стичаха сълзи, но едва ли бяха предизвикани от радост. Само преди десет минути Ками Рийд едва не го бе застреляла и Джони надали бе забравил. Всъщност добрата памет бе истинско проклятие.
Брад стана, подаде ръка на Би и й помогна да се изправи. Зверовете продължаваха да се блъскат в оградата и да вият, разнесе се шумно мляскане, сякаш отвратителните хибриди се опитваха да прегризат оградата.
— Какво ще кажеш? — попита Джони, който също се изправи.
— Мисля, че като видях зор, се разпъргавих — заяви Брад. Прегърна жена си и се обърна към Джони: — Хайде, бели дръвнико. Днес отбеляза първия си успех в потъпкването на чернокожи. Сигурно си съсипан от умора. Да се прибираме вътре.
2
Създанието, което се вмъкна с подскоци в задния двор на Билингзли през малката порта в оградата, беше като детска рисунка на отровния гущер, който Джеб Мърдок убива в надпреварата по стрелба с Кенди към средата на „Отмъстителите“. Главата му обаче повече подхождаше на беглец от „Юрски парк“.