— Ние сме страшните извънземни — каза Джони. Всичко съвпадаше до най-малката ужасяваща подробност. — А онова, което вероятно допада и на двете му „части“, е идеята за обединяването. Нека бъдем приятели, иначе… Децата обичат тази концепция, защото ги освобождава от задачата да съдят сами, която доста ги затруднява.
Одри също кимаше.
— Да, звучи логично. Както във въображаемите игри в пясъчника героите от „Отмъстителите“ — и добрите, и лошите — винаги са приятели с полицаите от бъдещето. Във въображението на Сет дори шериф Стрийтър и Джеб Мърдок са приятели, макар във филма да са смъртни врагове.
— Случващото се продължава ли да се развива във въображението на Сет? — попита Джони — Как мислиш, Од?
— Не мога да кажа, защото е трудно да се прецени къде свършва Сет и къде започва Так… човек трябва да го почувства интуитивно. На някакво равнище Сет сигурно знае истината, както когато станат на осем-девет години, децата престават да вярват в Дядо Коледа… но всички мразим да признаваме, че измислиците ни не съществуват, нали? Има… — За миг замлъкна. Долната й устна се разтрепери, но тя успя да продължи: — Всички те са пълни с особена сладост, която ни помага да преодолеем тежките моменти. Так просто предоставя на Сет възможността да разпростре измислиците си в по-голям мащаб, това е всичко.
— По дяволите, той си играе във виртуална реалност — възкликна Стив. — Както го описвате, това е най-истинската виртуална игра на света.
— Има и друга възможност — продължи Одри. — Може би Сет вече не може да се справи с Так, не може да му сложи спирачка. Или пък Так е вързал Сет, запушил му е устата и го е хвърлил в тоалетната.
— А ако Сет можеше да спре Так, би ли го направил? — попита Джони. — Как мислиш? Как ти се струва!
— Сигурна съм, че би го спрял — незабавно отвърна Одри. — Сигурна съм, че някъде дълбоко в себе си се страхува от него до смърт. Като Мики Маус във „Фантазия“, когато метлите излязоха от всякакъв контрол.
— Да предположим, че си права. Да предположим, че Так вече сам управлява случващото се с всички нас. Защо го прави? Какво печели?
— То — отвърна тя и сбърчи устни в искрено неподправена гримаса на безкрайна погнуса. — То, не той.
— Добре де, то. За Сет Поплър Стрийт е силовият коридор, къщите са пашкулите, а ние сме лошите извънземни, които живеят в тях. Просто престрелка в големия обор, междузвездна версия. Но какво получава Так от всичко това?
— Нещо само за себе си — отвърна Одри и Джони се сети за една стара песен на Бийтълс: „Какво се вижда в мрака, когато лампата загасяш? Не мога да ти кажа, но си е мое.“ — Фантазиите са само за Сет, струва ми се — чрез тях Так изпива силите му. Так… мисля, че на Так му харесва онова, което ни се случва.
В стаята се възцари мълчание.
— Харесва му — най-сетне повтори Белинда. Говореше тихо и замислено. — Какво означава това — харесва му?
— Харесва му да страдаме. Когато страдаме, излъчваме нещо, което то… което то ближе като сладолед. А когато умираме, е истински рай. Тогава може да се тъпче с това нещо до насита.
— Значи ние сме неговата вечеря — отбеляза Синтия. — Това ли се опитвате да ни кажете? Сет ни възприема като видеоигра, а Так мисли да вечеря с нас.
— Ние сме нещо повече — обясни Одри. — Помислете си какво означава за нас храната — източник на енергия. Так прави, така ми каза Сет. Прави и строи. Не мисля, че неговият дом е пустинята, където Сет го е срещнал — бил е там като в затвор. Може би в крайна сметка ще се опита да пресъздаде тук истинския си дом.
— Имайки предвид видяното досега, не мисля, че имам желание да разгледам дори квартала, където се намира — заяви Стив. — Всъщност…