„Да — казва си Джони. — Това е, това е краят. И може би така е най-добре.“
Но в този миг се случва нещо много странно. Стрелбата не спира, но изведнъж започва да отслабва, сякаш някой намалява силата на звука. Това не важи за самите изстрели, а само за пищящия звук, който съпровожда куршумите. Всичко става много бързо. Не са изминали и десет секунди, откак забеляза това явление, и звуците напълно заглъхват. Както и странният бръмчащ пулс на двигателите на микробусите.
Налягалите в кухнята надигат глави и се оглеждат. Синтия открива, че двамата със Стив са побелели от глава до пети. Вдига ръка и духва прашеца. Вдига се бял облак.
— Брашно — отбелязва тя.
Стив заравя пръсти в косата си и след малко й протяга леко трепереща ръка. В шепата му блестят някакви лъскави черни нещица.
— Брашното не е страшно. Аз попаднах на маслини.
На нея й идва да прихне, но преди да е успяла да отвори уста, се случва най-изненадващото и съвършено неочаквано нещо.
Скривалището на Сет / Времето на Сет
От всички проходи, които си е изкопал през управлението на Так — Так крадливия, Так жестокия, Так деспотичния — този е най-дълъг. В известен смисъл е пресъздал шахтата „Гърмяща змия — 1“, както той я си я представя. Галерията се спуска дълбоко в някаква черна скала, после отново излиза на повърхността. Проходът свършва пред обкована с желязо врата. Сет не се опитва да я отвори, но не защото се страхува, че е заключена. Тъкмо напротив. Докато не бъде напълно готов, не бива да докосва тази врата — мине ли веднъж: през нея, няма връщане назад.
Моли се да го отведе там, където се надява. През процепите между железните решетки прониква достатъчно светлина, която осветява мястото, където се намира Сет. По странните, някак пухкави стени висят снимки: групов портрет на неговото семейство с него по средата, снимка с леля Одри и чичо Хърб на ливадата. Те се усмихват. А Сет е както винаги сериозен, отнесен, сякаш витае другаде. Има и снимка на Алън Симс, който стои (и прилича на джудже) до гъсеничната верига на ескаватора. Господин Симс е с каска с надпис „Дийп Ърт“ и широко се усмихва. Такава фотография не съществува в действителност, но това не е важно. Това е скривалището на Сет, тук тече времето на Сет, а това е неговото съзнание и той го украсява както си поиска. До неотдавна не само тук, а по протежение на целия коридор бяха накачени картинки от „Полицаи от бъдещето“ и снимките на „Отмъстителите“. Но сега ги няма. Изгубили са за Сет своето очарование.
„Надраснал съм ги“ — казва си той, и това е самата истина. Аутист или не, макар и само на осем години, вече е прекалено голям за уестърни и детски сериали. Изведнъж проумява, че е достигнал до същината на истината, която Так никога няма да осъзнае: надраснал е тези неща. В джоба си носи кукличката Каси Стайлс (когато му потрябва джоб, просто си го въобразява — много е удобно), защото още я обича, но иначе? Не. Единственият въпрос е дали може да избяга от тези сладки фантазии, които може би от самото начало са били изпълнени с отрова. Дошъл е мигът да разбере това.
До снимката на Алън Симс на стената е монтирана малка полица. Поличките, които е виждал в антрето на Карвърови, го изпълват с възхита — за всяка порцеланова фигурка има отделно рафтче — и когато мислено е създавал своята поличка, си е спомнял онези. Вижда какво има върху нея: не порцеланова овчарка или млекарка, а пластмасов телефон играчка.
Сет вдига слушалката и набира две, четири, осем. На този номер на Поплър Стрийт живее семейство Карвър. Играчката издава сигнал „свободно“ и звъни… звъни… звъни. Но дали звъни и в отсрещния край? Дали Одри чува? Чува ли го някой изобщо?
— Хайде — шепне той. Целият е в слух и трепери от напрежение; в това скришно място той е аутист колкото Стив Еймс, Белинда Джоузефсън или Джони Маринвил… всъщност е почти гений.
Поизплашен гений.
— Хайде… моля те, лельо Одри, моля те, чуй… моля те, вдигни телефона….
Защото не разполагат с много време, а сега е моментът.
Деспърейшън, Главната улица / Времето на отмъстителите
Телефонът в дневната на Карвърови започва да звъни и сякаш това е бил някакъв сигнал, който пряко въздейства на най-скритите и най-уязвими нервни центрове на Джони Маринвил, защото в миг той изгубва уникалната си способност да вижда и за първи път в живота му последователността на събитията се прекъсва. Гледката пред очите му трепти разчленена на цветни късчета, които сякаш се размесват в калейдоскоп, после се сливат в призми и ярки раковини. Ако всички останали на този свят виждат и изпитват подобни неща по време на стрес, нищо чудно, че взимат толкова много погрешни решения, когато са под пара. Това светоусещане не му харесва. Все едно да си болен от треска и да виждаш шестима души, надвесени над леглото си. Знаеш, че четирима от тях наистина присъстват… но кои точно? Сюзи Гелър плаче и повтаря името на майка си. Децата на Карвърови са се събудили; способността на Елън да понася случващите се събития относително стоически най-сетне се изчерпва и тя като че ли изпада в нервен припадък, защото пищи с все сила и удря по гърба Стив, който се опитва да я гушне и успокои. Но Ралфи иска да си го върне на по-голямата си сестра!