Излизат през другата врата на дневната и отминават тийнейджърите, които безмълвно се прегръщат. Джони отваря вратата и прави път на жената, която излиза навън, прескачайки тялото на Деби Рос. Отпред, където бяха паркирани патрулните микробуси, се простира широка прашна улица с дълбоко вкопани бразди от коли. Едва доловим ветрец гали страната на Джони. Всичко това му напомня на пейзаж от анимационен филм на Макс Флайшър, но той не се изненадва. Всъщност нали точно това им се случва? Попаднали са в анимационен филм. „Дайте ми лост и ще повдигна земята“ — е казал Архимед: онова създание отсреща сигурно би се съгласило. Разбира се, то е искало да повдигне само една пресечка от Поплър Стрийт, но с лоста на фантазиите на Сет Гарин е постигнало желаното без особени усилия.
Каквото и да ги очаква отсреща, Джони търсеше известно утешение във факта, че поне се бяха отдалечили от Карвърови и от онзи шум.
Верандата на Уайлърови изглежда почти като преди, но всичко останало е съвършено променено. Къщата сега представлява дълга ниска сграда, изградена от трупи. По продължението на предния край на верандата са набучени колове за връзване на коне. Макар лятната нощ да е изключително топла, от комина се вие пушек.
— Прилича на барака за работници.
Одри кима.
— Това е бараката на работниците в „Пондероса“.
— Но защо се махнаха, Одри? Всичките тия отмъстители и ченгета от бъдещето. Какво ги накара да изчезнат?
— Поне в едно отношение Так доста прилича на злодея от приказките на братя Грим — казва тя и го повежда през улицата. Изпод подметките им се вдигат облачета прах. Следите от конските коли са дълбоки и спечени. — Има си слабо място, за което на човек никога не би му хрумнало, освен ако не е живял с него толкова дълго време. Мрази да е в Сет, когато малкият ходи до тоалетната. Не зная дали това е някаква естетическа позиция или психологическа фобия, или може би дори факт от неговото съществувание — както неволно потръпваме, когато замахнат да ни ударят — и въобще не ме интересува.
— Доколко си сигурна в това? — Вече се намират на отсрещната страна на широката главна улица. Джони се оглежда в двете посоки, но не вижда никакви микробуси: вдясно се простира безкрайна, скалиста пустиня, а вляво се шири нищото — нещо като несъществуващ свят.
— Много — строго отвръща тя. Циментовата пътека към входа на Поплър Стрийт № 247 се е превърнала в широка пътека, настлана с каменни плочи. Насред пътеката Джони забелязва счупено колелце на шпора, което проблясва на лунната светлина. — Сет ми го каза… понякога чувам гласа му в мислите си.
— Телепатия.
— А-ха, нещо такова. А когато той общува на това ниво, няма никакви проблеми. Толкова е умен, че направо страх да те хване.
— Напълно ли си сигурна, че говориш със Сет? А дори и да е той, откъде знаеш, че Так му позволява да каже истината?
Тя спира насред пътеката. Продължава да стиска дланта му — сега хваща и другата му ръка и се извръща с лице към него:
— Слушай, защото мога да ти го обясня само веднъж, нямаме време за въпроси. Понякога Сет позволява на Так да слуша нашите разговори… подозирам, за да остави у него впечатлението, че чува всичките ни мислени разговори. Само че не ги чува. — Той понечва да каже нещо, но Одри стиска дланите му, правейки му знак да мълчи. — И съм сигурна, че Так излиза от тялото му, когато ходи по голяма нужда. Виждала съм го. Излиза през очите му.
— През очите му — шепне Джони като ехо, зашеметен и ужасен.
— Казвам ти го, защото искам да знаеш как изглежда — продължава тя. — Танцуващи червени точки, като искри от лагерен огън.
— Боже — промърморва Джони. — Добре.
— Сет обожава мляко с какао — продължава Одри и отново помъква Джони напред. — Прави се с шоколадов сироп. А Так обича онова, което обича и Сет… което не винаги е добра идея, бихме могли да отбележим.
— Сложила си му разхлабително, нали? — предполага Джони. — Сложила си разхлабително в млякото.
Идва му да завие с койотите. Само че от смях. Единственият им шанс да оцелеят бе да изиграят злия дух.
— Сет ме посъветва какво да направя — казва Одри. — А сега да вървим. Да побързаме, докато е заклещен в тоалетната. Докато все още разполагаме с някакво време. Трябва да грабнем Сет и да бягаме. Да го измъкнем, преди Так да е успял да се върне в него. Не е трудно. Обсегът му е много ограничен. Тръгваме надолу по хълма. Ти носиш детето. И се обзалагам, че няма да стигнем до нашия магазин, когато всичко наоколо ще се промени до неузнаваемост. Запомни — трябва да действаме почти мълниеносно. Тръгнем ли веднъж, никакви колебания и никакво връщане.