Защото повика любимата си леля да се върне, за да му помогне да избяга.
А когато любимата му леля все пак престане да стои на верандата и влезе, ще й бъде… хм…
Отмъстено.
Червените светлинки в сянката заиграват по-бурно, въодушевени от тази идея.
Деспърейшън, Главната улица / Времето на Отмъстителите
— Добре ли чу какво ти казах? Веднага.
Джони кима. Никой от двамата не забелязва Ками Рийд, която стои пред църквата, навремето дом на Джони Маринвил, досами руините на пръстената колиба, обитавана някога от Брад и Белинда. Свела глава, тя стиска пушката.
— Да, но имам още един въпрос, Од.
— Какво? — почти изкрещява тя. — За Бога, какво?
— Може ли да се всели в някой друг? В теб или в мен, например?
По лицето й преминава мимолетно облекчение.
— Не.
— Откъде си сигурна? Сет ли ти каза?
За миг му се струва, че няма да му отговори на този въпрос, и то не само защото бърза да измъкне момченцето. Отначало погрешно взема изражението й за смущение, след това, разбира, че тя изпитва много по-силни чувства: не просто смущение, а срам.
— Сет не ми е казвал — отговаря. — Зная, защото веднъж се опита да влезе в Хърб. За да може… как да ти кажа… да ме има.
— Искал е да прави любов с теб.
— Любов? — Тя едва сдържа гласа си. — Не. О, не. Так не разбира нищо от любов и пет пари не дава за любов. Просто искаше да ме чука, това е. Като откри, че не може да използва Хърб, го уби. — По страните й се стичат сълзи. — Като си науми нещо, не се отказва лесно. Знаеш ли какво направи с него… ами, представи си какво ще стане с мъничките обувки на Ралфи Карвър, ако се опиташ да натикаш големия си крак в някоя от тях. Ако непрестанно натискаш и дърпаш, напълно забравил болката, която това ти причинява, както и последствията за самата обувка, в маниакалното си желание да я обуеш и да ходиш с нея…
— Добре — съгласява се той. Поглежда към подножието на хълма, едва ли не очаквайки да види завръщащите се микробуси, но улицата е празна. Оглежда другия край, но и отгоре не се задава нищо: Ками се е скрила в сенките на застрашително наклонения хотел. — Схванах идеята.
— Значи вече можем да влизаме? Достраша ли те?
— Не — отвръща той и въздъхва.
Вратата на бараката е залостена с желязно резе, но когато Маринвил посяга да отвори, пръстът му потъва в дървото. Отдолу, като отражение в мътна вода, се появява най-обикновена брава. Когато Джони я хваща, около топката изниква най-обикновена врата, която отначало изплува пред дъските и желязото, после напълно измества предишната врата. Топката се завърта и ги посреща тъмна стая, която мирише на застояло като старо пране. Лунната светлина нахлува в тъмното помещение и онова, което се изпречва пред очите му, кара Джони да си спомни, че от време на време е чел по вестниците истории за разни възрастни необщителни милионери, които прекарват последните години от живота си само в една стая, трупат книги и списания, събират домашни любимци, тъпчат се с успокоителни и се хранят с консерви.
— Хайде, бързо — подканя го Одри. — Той ще бъде в тоалетната на долния етаж. Намира се точно до кухнята.
Отминава го и пътьом го хваща за ръката, после го повежда през дневната. Не се забелязват купища книги и списания, но се потвърждава впечатлението за самота и лудост. Подът лепне от разсипана храна и безалкохолни; в помещенията витае неприятната миризма на прокиснало мляко; по стените с пастели са надраскани рисунки, които плашат с примитивния си интерес към кръвопролития и насилие. Напомнят му на прочетения неотдавна роман, озаглавен „Кървав меридиан“.
Отляво долавя някакво движение. Извръща се, пулсът му се ускорява, кръвта му се изпълва с адреналин, но от хола не изскачат каубои, нито пък зловещи извънземни, камо ли хлапе с нож. Това е треперливата светлина на отразени изображения. Вероятно от телевизора, предполага Джони, макар че не се чува никакъв звук.
— Не — прошепва тя — не влизай там. Повежда го към отсрещната врата. Иззад нея се процежда светлина и хвърля овално петно върху мръсния килим. Ако на цялата бивша Поплър Стрийт електричеството още не е изобретено, то тук го има.
Джони вече чува ръмжене и нечие позапъхтяно дишане. Тези звуци са твърде човешки — и ги разпознава веднага — както хъркането, кихането, хриптенето, свиркането. Някой е в тоалетната. В съзнанието му изплува стихче от средното училище: „Мама лимонада дава, сладкиш зад ъгьла ще ми направят.“ О-хо, мислено възкликва Джони, достоен съперник на малко сладко бебе Смити.