Бурята е отминала.
Джони смята, че и времето на отмъстителите е изтекло.
Тежко се отпуска на един кухненски стол и съзерцава телата на Одри и Сет. Напомнят му на безчувствените трупове в Джоунстаун, Гайана. И в смъртта си тя не изпуска момченцето, което е обвило ръчичките си — горкичките, тънички ръчички, неодраскани от ни една игра на гоненица — около врата й.
Той избърсва с длани кръвта, костиците и парченцата сиво вещество от страните си и се разплаква.
Отново дневник. Мислех, че никога няма да подновя редовните записки, но понякога действа толкова успокояващо.
Тази сутрин Сет дойде при мен и успя да ме попита чрез смесица от думи и ръмжене дали може да обикаля съседските къщи с децата от махалата — днес е Халоуин. От Так нямаше и следа, а когато е Сет, просто не мога да намеря в себе си сили да му откажа. Не ми е трудно да си кажа, че не малкият е виновен за всичко, което се случва — всъщност дори ми е съвсем лесно. В известен смисъл това прави всичко толкова чудовищно. Препречва ми всички изходи. Не мисля, че някой би разбрал какво имам предвид. Не съм сигурна, че и аз разбирам какво искам да кажа. Но така го чувствам. Боже мой, така го чувствам.
Казах му, че ще го заведа да събира бонбони и ще бъде много весело. Предложих му дори да направим каубойски костюм, но му обясних, че ако иска да се маскира като полицай от бъдещето, ще трябва да отскочим до магазина и да купим готов костюм.
Още преди да довърша, той отривисто заклати глава. Не искаше да се маскира нито като каубой, нито като полицай от бъдещето. Клатеше глава толкова енергично, сякаш моите предложения го изпълваха с ужас. Може би тези каубои и полицаи от бъдещето вече започват да му омръзват.
Питам се дали другият знае това?
И тъй, попитах го как иска да го костюмираме, щом няма да е нито каубой, нито Снейк Хънтър, нито майор Пайк. Той заразмахма ръка и заподскача из стаята. Отне ми малко време, докато отгатна, че тази пантомима представлява ръкопашен бой с мечове.
— Значи искаш да си пират? — питам аз и цялото му лице грейва от сладката усмивка на Сет Гарин.
— Пи-ат! — казва той, а после се опитва по-старателно и този път го казва правилно:
— Пи-рат!
Изнамерих един стар копринен шал, който му омотах около главата, и му дадох златни халки на клипс за ушите, после му скъсих една стара пижама на Хърб. Вързах крачолите с ластик и те бухнаха съвсем като истински. Нарисувах му брада и белег, дадох му пластмасов меч (взех го назаем от съседката Ками Рийд — наследство от детството на нейните близнаци) и стана истински пират. Като го изведох към четири часа да обиколим нашата пресечка и две пресечки от Хайъсинт, по нищо не се различаваше от всички останали гоблини, вещици и пирати. Като се върнахме, нареди бонбоните на пода в дневната (цял ден не е влизал при телевизора, Так сигурно дълбоко спи, как ми се иска да пукне мръсното копеле, но тези мечти са прекалено смели) и седна алчно да ги съзерцава, сякаш бяха истинско пиратско съкровище. После ме прегърна и ме целуна по врата. Толкова съм щастлива.
Мамка ти, Так, мамка ти.
Мамка ти, да пукнеш дано!
Последната седмица беше ад, пълен ад, защото Так командваше почти през цялото време. Навсякъде хвърчаха чинии и чаши с мляко и сега вкъщи цари невъобразима бъркотия. Мравки! За Бога, мравки през март! Сякаш тук живят пълни ненормалници… нима пък е лъжа? Гърдите ми горят — непрекъснато ме кара да се щипя. Зная причината, разбира се — яд го е, защото не може да направи със своята Касандра Стайлс каквото иска. Храня го, купувам му новите играчки от серията „МотоКопс“ (и комиксите, разбира се, които при това трябва да му чета, защото Сет не притежава това умение), но за всичко останало съм напълно безполезна.
Колкото време успях, прекарах с Джан.
После, докато се опитвах да поизчистя (обикновено съм твърде изтощена и дори не ми се започва), счупих любимата чиния на майка ми — онази с шейните. Так нямаше нищо общо — със собствените си ръце я взех от полицата над камината, където обикновено стои — исках да я избърша от праха, а тя се изплъзна и се разби на пода. Отначало имах чувството, че собственото ми сърце се пръсна заедно с нея. Естествено не става въпрос за самата чиния, а за това колко много съм я обичала винаги. Сякаш не някаква си най-обикновена стара порцеланова чиния се бе разбила на пода в дневната, а самият ми живот. Банална метафора, както би казал Питър Джаксън. Банална и сантиментална. И може би ще бъде прав, но когато страдаме, рядко ни идват гениални хрумвания.