Донесох найлонова торба за боклук от кухнята и хлипайки, започнах да събирам парчетата. Дори не съм чула кога е изключил телевизора — днес Так и Сет явно имат фестивал, посветен на „МотоКопс 2200“ — но в миг край мен изникна сянка, която ме накара да вдигна глава — видях Сет. Отначало мислех, че е Так — цяла седмица Сет никакъв го няма и изобщо не се показва — после забелязах очите. И двамата използват едни и същи очи, и човек би предположил, че по нищо не се променят, че няма как да се променят, но всъщност се различават. Очите на Сет са светлокафяви и са способни да изразяват толкова много емоции, колкото Так не е и сънувал.
— Счупих чинията от мама — обясних му. — Това беше единственият ми спомен от нея, а изведнъж я изпуснах.
В този миг ми стана толкова тъжно, че скръстих ръце на колене, похлупих глава и се разревах. Сет застана до мен и ме прегърна. В този миг се случи нещо фантастично. Не мога да го обясня с точност, но беше толкова хубаво, че в сравнение с него находката при Джан в Мохонк е най-обикновено преживяване. Так умее да ме кара да се чувствам зле — всъщност дори отврателно, сякаш целият свят е едно кално блато, в което бъка от червеи като мен. Так обича да ми е гадно. Облизва лошите чувства направо от кожата ми, сякаш съм захарна пръчка. Зная, че го прави.
А това усещане бе тъкмо обратното… и дори много по-силно. Сълзите ми престанаха, а тъжното чувство бе заменено от радост и… не точно екстаз, но нещо подобно. Обзе ме такова спокойствие и оптимизъм, сякаш просто няма начин всичко да не завърши както трябва. Сякаш езва ли не всичко вече беше както трябва, а аз просто не можех да го проумея. Това усещане ме изпълваше с радост, както хубавата храна те изпълва със задоволство, когато си много гладен. Чувствах се обновена.
Това бе дело на Сет. Направи го, като ме прегърна. И го направи, струва ми се (зная), точно по същия начин, по който Так ме кара да изпитвам гадни и тъжни чувства. Кръстила съм го „корабокрушенство“. Когато Так ме измъчва по този начин, се чувствам безпомощна като корабокрушенец. Но това му се удава само защото Сет има огромна сила, която той може да използва. Мисля си, че когато ми поправи настроението днес следобед, Сет използва силата на Так. И не вярвам Так да е разбрал, защото иначе щеше да му попречи. Днес за пръв път ми хрумва следното: може би Сет е по-силен, отколкото си мисли Так.
Много по-силен.
ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
1
Джони не знаеше колко време бе изминало, докато седеше с наведена глава на кухненския стол и при всеки стон тялото му се разтърсваше толкова силно, сякаш имаше треска, а от очите му се лееха сълзи. Внезапно почувства допира на нежна ръка на тила си и вдигна поглед — беше момичето от магазина. Стив вече не беше тук. Джони погледна през панорамния прозорец на дневната, откъдето се откриваше идеална гледка — и забеляза мъж да стои на повехналата ливада на Уайлърови и да се взира към Хайъсинт. Някои от колите вече бяха пристигнали на Поплър Стрийт и бяха изключили сирените; други тепърва приближаваха.
— Добре ли сте, господин Маринвил?
— А-ха. — Опита се да каже още нещо, но вместо думи излезе някакъв полустон. Избърса с длан протеклия си нос и се опита да се усмихне. — Вие сте Синтия, нали?
— А-ха, Синтия.
— Аз съм Джони. Просто Джони.
— Добре. — Тя оглеждаше двете прегърнати тела. Одри бе отметнала глава, а лицето й бе спокойно и неподвижно като маска. В уязвимата си голота момченцето все още приличаше на бебе, което е починало при раждане.
— Виж ги — тихо изрече девойката. — Как я е прегърнал. Сигурно много я е обичал.
— Той я уби — изтърси Джони.
— Не може да бъде!
Съчувстваше на слисаното й изражение, но това не променяше истината.
— Това е истината обаче. Накара Ками да я преследва.
— Как така я накара?
Джони кимна, сякаш му бе предложила някакво споразумение.
— По същия начин офицерите се криеха в храстите и привличаха огън върху селата във Виетнам. Всъщност той я накара да убие двамата. Чух го. — И той почука с пръст челото си.
— Иска да кажеш, че Сет е накарал Ками да ги убие?
Той кимна.
— Може би е бил другият. Сигурно си чул него…
Джони поклати глава.
— Не. Беше Сет, не Так. Познах го по гласа. — Замълча, втренчен в мъртвото дете, после отново се обърна към Синтия: — Дори в мислите ми дишаше с отворена уста.
2
Къщите бяха възвърнали предишния си вид, както забеляза Стив, но това не означаваше, че изглеждат нормално. Домът на Хобартови вече не гореше — пороят бе потушил пламъците и се стелеше пара, сякаш над кратера на вулкан след изригване. Къщурката на стария ветеринар бе пострадала по-сериозно — от прозорците изскачаха пламъци, а по стрехите се разстилаха черни, овъглени петна и боята вече се лющеше. Къщата на Питър и Мери Джаксън се бе превърнала в купчина развалини.