Потърси човешки искри в очите на реещото се пред нея създание — някакъв, макар и най-малък знак за присъствието на Сет — но те бяха съвършено безизразни.
Внезапно лявата й ръка се стрелна нагоре и я зашлеви по лявата страна така силно и шумно, сякаш се прекърши суха съчка. Кожата й пламна — като че облъчваха лицето й с кварцова лампа. Лявото й око се насълзи.
В този миг другата й ръка изникна пред очите й като индийска змия, подмамена от свирнята на змиеукротителя. Застина за миг, после се сви в юмрук.
„Не — опитваше се да каже Одри, — не, моля те, моля те, Сет, не му позволявай“, но и този път нищо не излезе и юмрукът се стрелна надолу, кокалчетата й се сториха невероятно бели в призрачната стая, а в следващия миг носът й сякаш се пръсна и се превърна в облак от бели точки, които се разхвърчаха като пеперуди. Дори когато по устните и брадичката й бликна топла кръв, те продължаваха да пърхат като обезумели пред очите й. Тя политна назад.
— Тази жена е срам за правдата в двайсет и трети век! — строго каза полковник Хенри — с всеки пореден епизод на проклетия анимационен сериал този глас й се струваше все по-самодоволен и все по-омразен. — Прегрешенията й трябва да бъдат разобличени.
Хос: Точно така, полковник! Трябва да покажем на тази мръсница кой командва тук! — Руут-руут-руут-руут!
Каси Стайлс: Съгласна съм с Рути! А като начало най-добре да я подсладим!
Одри отново тръгна нанякъде — или по-скоро бе накарана да върви. Дневната стая отплува покрай нея като пейзаж иззад прозореца на влак. Лявата й страна пулсираше. Носът й пламтеше. Усещаше вкус на кръв по зъбите си. Извика в съзнанието си образа на друг телефон от ерата на „МотоКопс“ — от онези, на които виждаш човека, с когото разговаряш — и си представи как разговаря лице в лице със Сет. „Моля те, Сет, аз съм твоята леля Одри, не ме ли позна, макар й с различна коса? Так ме накара да я боядисам, за да приличам на Каси, а когато излизам, трябва да си слагам синя панделка, точно като Каси, но въпреки това аз съм твоята леля Одри, която те прие в дома си, която те закриля, или поне се опитва, но сега се налага ти да ме защитиш. Не му позволявай да ми причини много болка, моля те, Сет, не му позволявай.“
Кухнята беше тъмна и приличаше на купа, пълна с мрачни сенки. Докато прекосяваше с бърза крачка пода, покрит с жълт линолеум (жизнерадостен наглед, когато бе чист, но сега бе адски мръсен, сякаш болен от жълтеница), й хрумна ужасяващо логична мисъл — защо пък Сет да й помогне? Дори ако чува посланията й и все още е в състояние да помогне, защо да го прави? Да избяга от Так означаваше да остави Сет на произвола на съдбата, а преди миг тя се канеше да направи именно това. Ако момченцето все още съществува, то знае това не по-зле и от самия Так.
Немощен стон, по-слаб и от въздишката на смъртноболен човек, се откъсна от устните й, когато окървавените й пръсти затърсиха ключа на лампата над печката, напипаха го и го натиснаха.
— Да я подсладим малко, татко! — изскимтя малкият Джо Картрайт. — За Бога, трябва да я подсладим! — Гласът постепенно се извиси и премина в металическия смях на робота Рути. Одри вече си пожелаваше да изгуби разсъдъка си. Би било много по-добре. Или поне така й се струваше.
Но вместо това погледът й се плъзна по кухненските мебели — тя бе просто безпомощен пътник в своето тяло, което Так бе заставил да се обърне и да застане пред полицата с подправките, карайки ръката й да отвори шкафчето над нея. Другата й ръка посегна към жълтата кутия, запрати я на пода и макароните се разпиляха по жълтия линолеум. Последва брашното, което посипа целите й крака. Ръката й се шмугна в дупката между кутиите и сграбчи оформената като мечка пластмасова кутия, пълна с мед. Другата й ръка се стрелна към капака, отвинти го и го захвърли. След миг кутията бе надвесена над отворената й в очакване уста.
Ръката обхвана издутото коремче на мечката и започна ритмично да стиска — както навремето стискаше клаксона на детския велосипед на Одри. Кръвта от разбития й нос се стичаше в гърлото й. Гъстият мед, който едва не я задави от сладост, изпълваше цялата й уста.
— Гълтай! — крещеше Так, вече със собствения си глас.
— Гълтай, мръснице!
И тя гълташе. Преглътна веднъж, после втори път. На третия път гърлото й се сви като юмрук. Трахеята й се задръсти от кошмарната сладка течност. Жената се отпусна на колене и се повлече през кухнята — тъмночервената й коса надвисна пред очите й и цялата полепна от меда, примесен с кръв. Лепкавата маса изпълваше целия й нос и капеше по пода.