Известно време не можеше да диша и белите звездички, които танцуваха пред очите й, почерняха. „Ще се удавя — рече си тя. — Ще се удавя в мед.“
Сетне трахеята й се отпуши — макар и не много, но достатъчно, за да поеме дъх през лепнещото си от мед гърло, стенейки от ужас и болка.
Так накара Сет да коленичи на изранените си колене и закрещя в лицето й:
— Да не си посмяла да ме напуснеш! Да не си посмяла! Да не си посмяла! Разбра ли? Глупава крава такава, кимни в знак, че разбираш!
Ръцете му — онези, които не се виждаха, и които се намираха в съзнанието й — я сграбчиха и в миг главата й се залюшка нагоре-надолу, като при всеки удар челото й се хласваше в пода, а Так се смееше. Смееше се. Сигурно щеше да я блъска така, докато загуби съзнание и припадне насред цялата свинщина, която сама бе натворила.
После, тъй ненадейно, както бе започнал да я блъска, я остави на мира. Ръцете му изчезнаха. Усещането за неговото присъствие също бе изчезнало. Одри предпазливо вдигна поглед, избърсвайки с длан носа си, като продължаваше с мъка да вдишва и да издишва рязко, почти конвулсивно. Цялото й чело туптеше. Вече усещаше надигащите се цицини.
Момченцето се взираше в нея. Струваше й се, че наистина бе момченцето. Не беше съвсем сигурна, но…
— Сет?
За миг той остана неподвижен — не кимна, но и не поклати глава в знак на отрицание. После пресегна мръсната си ръчичка и обърса меда от брадичката й; тя почти не усети допира на пръстите му.
— Сет, къде отиде то? Къде е Так?
Той се мъчеше. Виждаше се как се бори. Вероятно със страха си, макар да не бе сигурна дали той изпитва страх. Но дори и да изпитваше, в момента най-вероятно се мъчеше да надмогне засегнатите си комуникативни способности. Издаде някакъв гъргорещ звук, който приличаше на бълбукането на въздуха в тръбите в банята, и Одри реши, че това ще бъде всичко. После, тъкмо когато се опитваше да се изправи на крака, той успя да изрече две задавени думи.
— Отиде. Строи.
Тя го погледна, продължавайки да диша през пласта мед, полепнал по гърлото й, макар в момента изобщо да не му обръщаше внимание. Стори й се, че при думата „отиде“ сърцето й затуптя малко по-бързо. Трябваше да се досети, особено след случилото се току-що…
— Отишъл е да строи, така ли? В пясъчника? Или другаде? Това ли искаш да ми кажеш? Къде отиде да строи?
— Строи — повтори Сет. Личеше, че се измъчва, от старание чак главата му се поклащаше. Най-сетне съумя да каже. — Прави.
„Ясно, прави, готви нещо. Так строи. Так прави нещо. Какво прави… освен да създава неприятности?“
— Той — започна Сет. — Той. Той. Той…!
Момченцето се плесна по бедрото с раздразнение, каквото преди не бе забелязвала у него. Хвана юмручето, с което се бе ударил, и освободи пръстчетата.
— Недей, Сет. — Стомахът отново я сви и й се пригади, но тя се овладя. — Недей, спокойно. Кажи ми, ако можеш. Но и да не можеш, няма нищо страшно. — Чиста лъжа, но ако продължава да го притиска, както е напрегнат, може би изобщо няма да успее да й каже. Че и по-лошо, може да изчезне. И да остави топлото момчешко телце на разположение на Так, който тъй лесно се настаняваше в него.
— Той… — Сет протегна ръце към нея и докосна ушите й. После постави длани зад собствените си уши и ги побутна напред. Одри забеляза, че и те са зацапани от дългите часове, които прекарваше в пясъчника — направо бяха мръсни — и в очите й запариха сълзи. Но малкият я гледаше сериозно и съсредоточено и тя кимна. Да, разбираше за какво става дума. Когато се стараеше, Сет успяваше да каже каквото иска — доколкото може, разбира се.
„Той те подслушва — искаше да каже момченцето. — Подслушва те с моите уши.“ Естествено, че я подслушва. Не той, а то. Так Великолепни, създание с хиляди гласове — повечето със западняшки каубойски акцент — и само един чифт уши.
Пред нея коленичи Так, но на крака се изправи Сет — малко слабичко момче с мръсни гащета. То се запъти към вратата, но изведнъж се обърна. Одри продължаваше да седи на колене и се питаше дали да се пресегне към шкафа, или най-напред да се примъкне малко по-близо до него.
Изтръпна, като го видя да се връща, защото помисли, че Так отново е тук; че в очите на Сет долавя острите отблясъци на неговия умен поглед. Но когато момченцето се доближи, тя разбра, че е допуснала съвършено естествена грешка. Сет плачеше. Одри никога не го бе виждала със сълзи в очите, дори когато идваше при нея с ожулено коляно или синина на главата. До днес дори не бе сигурна, че той изобщо е способен да плаче.