Ками се надигна от местенцето пред вратата на килера и се доближи. Сюзи и майка й я последваха, след тях стана и Дейв Рийд.
— Какво има? — попита Пай Карвър, вторачила обезумял поглед в Белинда. Дъщеря й бе обвила ръце около крака на майка си, сякаш беше дървесен ствол, и се опитваше да скрие лице в джоба на джинсовите й панталонки. — Какво става?
Белинда не й обърна внимание и заговори на Ками:
— Погледни там. До люлката. Виждаш ли?
Ками понечи да отвърне, че нищо не вижда, но чернокожата посочи с пръст и Ками също го забеляза. На изток изръмжа гръмотевица и за миг вятърът се усили. Паяжината от външната страна на прозореца потрепера и разпръсна облак капки. Нещото, което Белинда бе забелязала, се освободи от люлката, претърколи се през двора на Карвърови и се насочи към оградата.
— Невъзможно е — с равен тон заяви Ками. — В Охайо не расте магарешки трън. А дори и да расте… сега е лято. Те се прихващат през лятото.
— Какво е магарешки трън, мамо? — полюбопитства Дейв. Беше прегърнал Сюзи през кръста. — Никога не съм го чувал.
— Бодил — със същия равен тон поясни Ками. — Магарешкият трън е бодил.
3
Брад надникна в кабинета на Карвър тъкмо в мига, когато Джони измъкваше от чекмеджето на бюрото кутия с патрони. В свободната си ръка писателят държеше пистолета на Дейвид. Беше отворил барабана, за да се увери, че гнездата са празни — в тях наистина нямаше нищо, но въпреки това Джони държеше пистолета някак непохватно, стараейки се изобщо да не докосва спусъка. Напомняше на онези типове, които се опитват да пробутват вещи със съмнителен характер по модерните канали на кабелните телевизии — „Драги зрители, това малко съкровище моментално ще отвее всеки достатъчно неразумен нощен посетител наумил си да обира дома ви — ще го отвее, и още как! Освен това умее да реже на филийки! На кубчета! А обичате ли нарязани на къдрички картофи, само дето вкъщи никога не ви остава време да си играете?“
— Джони.
Маринвил вдигна глава и Брад едва сега осъзна колко много се страхува другият мъж. След това откритие му стана още по-симпатичен. Не можеше да си обясни причината, но самото усещане бе факт.
— Виждам някакъв луд на ливадата пред Олд Док. Прилича на Джаксън.
— Ах, дявол го взел. Това май не е особено умно от негова страна.
— Никак. А ти гледай да не се застреляш с туй нещо. — Брад понечи да излезе от стаята, после се обърна. — Дали не сме откачили? Имам подобно усещане.
Писателят безмълвно вдигна ръце в знак, че не знае отговора на този въпрос.
4
Джони погледна в гнездата на барабана за последен път — сякаш бе възможно вътре да са поникнали патрони, откакто ги бе проверил за последен път — после затвори револвера. Затъкна го в колана си, а кутията с патроните мушна в джоба на ризата си.
В коридора цареше същински панаир и играчките на Ралфи бяха разпилени във всевъзможни посоки — оглупелите му от любов родители явно все още не го бяха приучили на ред. Брад влезе в друга спалня, която очевидно принадлежеше на момичето. Джони последва Джоузефсън. Брад махна към прозореца.
Маринвил погледна към двора. Питър Джаксън наистина бе излязъл. В момента бе коленичил до жена си на ливадата пред дома на Олд Док. Отново я бе изправил до седнало положение. С едната си ръка я придържаше през гърба. Другата се опитваше да подпъхне под коленете й. Полата й се бе запретнала доста нагоре и Джони се сети за липсващото бельо. Е, и какво? Мамка му, какво толкова? Човекът долу се тресеше от плач.
С крайчеца на окото си долови мигновено сребристо сияние.
Вдигна поглед и забеляза нещо, което приличаше на старинен летящ фургон — или може би вагон-ресторант — и тъкмо завиваше от Хайъсинт наляво по Поплър. Непосредствено зад него се движеше червеният микробус, който видя сметката на вестникарчето и кучето, а най-отзад се виждаше тъмносиният микробус. Джони погледна на другата страна, нагоре към Беър Стрийт, и видя кукленския автомобил с бонбоненото сърце на покрива, следван от жълтия, който натика в оградата колата на Мери, а най-накрая черния с куличката.
Шест на брой. Шест микробуса, разделени по три в две пресрещащи се редици. Преди много, много време във Виетнам бе виждал американски танкове, подредени в същия строй.
Това бе така нареченият „силов коридор“.
За миг остана като гръмнат. Имаше чувството, че дланите му висят на китките като бетонни блокчета. „Не може — неспособен да повярва, мислено повтаряше с налудничава ярост. — Не може да се върнете, гадове мръсни, не може все да се връщате.“