— Ще умре ли? — пита Коли.
— Не зная — отвръща Билингзли. Замълчава, поглежда към Гари, въздиша и прокарва ръце през рошавата си като на Айнщайн коса. — Вероятно. Със сигурност, ако скоро не я закарат в болница. Има нужда от сериозна намеса. Най-вече от кръвопреливане. Съдейки по гласовете, оттатък някой е ранен. Кърстин, струва ми се. И може би не е единствената.
Коли кима.
— Господин Ентрейджиън, какво според вас става тук?
— Нямам никаква представа.
Синтия грабва някакъв вестник (кълъмбъския „Диспач“, не уенуъртския „Шопър“), паднал насред суматохата на земята, навива го на руло и пълзешком се отправя към входната врата, като помита с вестника стъклата пред себе си.
Стив иска да я спре, да я пита случайно да не е решила да сложи край на живота си, но си замълчава. Понякога го осеняват предчувствия. Веднъж, докато мирно и тихо гледаше на ръка в Уайлдууд, изведнъж изпита толкова силно предчувствие, че още същата нощ изостави тази работа. Изведнъж почувства, че засмяното седемнадесетгодишно момиче е болно от рак на яйчниците. Злокачествен, в толкова напреднала форма, че вече нищо не можеше да спре развитието му. Такива предчувствия никак не са приятни, когато става дума за хубаво зеленооко седемнадесетгодишно хлапе, ако в живота си човек следва девиза НЯМА ПРОБЛЕМИ.
Сегашното му предчувствие е също толкова силно, само че е доста по-оптимистично — стрелците ги няма, поне засега. Няма как да го знае със сигурност, но въпреки това Стив е напълно убеден.
Вместо да повика Синтия да се върне, тръгва след нея. Няколко последователни попадения бяха отворили вътрешната врата (при това така се е изкривила, че отсега нататък надали изобщо ще може да се затвори), а ветрецът, който подухва през разкъсаната мрежа на външната рамка, е просто божествен — хладната, нежна милувка по запотеното лице на Стив е истинско блаженство. Децата в съседната къща продължават да плачат, но писъците вече не се чуват, поне за момента, а това вече е нещо.
— А той къде е? — слисано пита Синтия. — Виж, жена му е там… — Посочва към тялото на Мери, което лежи насред улицата, почти на отсрещния тротоар, а къдриците й трептят под напора на буйната вода, която се стича в канавката, — но той къде е? Господин Джаксън, тук ли сте?
Стив посочва през раздраната мрежа:
— В отсрещната къща е. Там трябва да е. Виждаш ли очилата му на пътеката?
Синтия присвива очи и се вглежда, после кима.
— Кой живее там? — иска да знае Стив.
— Не зная. Тук съм от съвсем скоро и още не…
— Госпожа Уайлър и племенникът й — вмята Коли иззад тях. Те се извръщат и забелязват Коли, който е приклекнал насред коридора и гледа навън. — Момчето страда от аутизъм, има дислексия… или някаква подобна идиотия, все не мога да оправя с тия думи. Съпругът й почина миналата година, та сега живеят само двамата. Джаксън сигурно… сигурно ще да е… — Думите му не секват, а постепенно стихват, докато най-сетне той замълчава. Когато проговаря отново, гласът му все още е много тих… — Какво толкова, по дяволите!
— Какво? — тревожно пита Синтия. — Какво?
— Ама вие шегувате ли се? Не разбирате ли?
— Какво да разбираме? Виждам жената, виждам очилата на мъ… — Сега е ред на Синтия да замълчи.
Стив тъкмо понечва да попита за какво става дума, но после проумява — горе-долу. Макар да не е местен, може би щеше да забележи и по-рано, ако вниманието му не бе погълнато от мъртвата жена, падналите очила и тревогата за господин Содерсън. Знае какво трябва да направи и вече от доста време се подготвя психически.
В момента обаче погледът му бавно се плъзга по отсрещния тротоар, като първо се спира на „От Б до Я“, после се отмества към съседната къща, пред която онези деца играеха, когато той пристигна; след това оглежда къщата, в която Джаксън вероятно се бе скрил в разгара на стрелбата.
След нападението на стрелците с микробусите улицата се бе променила.
Не можеше да прецени точно в каква степен, защото в крайна сметка не беше оттук, не познаваше добре улицата а и може би защото всичко бе обгърнато от дима, бълващ от горящата къща и над мократа улична настилка се стелеха изпарения, които придаваха на къщите призрачен вид… но все пак сградите се бяха променили.