— Трябва да изровиш онази детска книжка — каза тя и го върна на земята.
— Коя детска книжка? Никога не съм…
— Не помниш ли „Пат, детектив Кити-Кат“? Отне му известно време, но после се досети.
— Тери, това бе просто историйка, която съчиних за хлапето на сестра ти една вечер, когато не искаше да си затвори устата и се уплаших да не получи нервно…
— Но си я харесваше достатъчно, та да я запишеш, нали?
— Не помня — излъга той.
— Много добре знаеш, че си я записа и сигурно я пазиш някъде, защото никога нищо не изхвърляш. Винаги съм подозирала, че събираш дори скапаните си сополи. Сигурно си ги пазиш за стръв в някоя тенекиена кутия.
— От тях сигурно ще излезе доста добра стръв — отвърна той, без изобщо да се замисля, в същото време питайки се къде би могла да бъде тази историйка, не по-дълга от осем-девет ръкописни страници. В събраните съчинения на Маринвил във Фордъм. Възможно е. В къщата в Кънетикът, където навремето живееха с Тери, а сега тя обитаваше сама и откъдето му се обаждаше в същия този миг. Твърде възможно. Когато се провеждаше този разговор, Джони се намираше на петнайсетина километра оттам.
— Трябва да я намериш — продължаваше тя. — Беше хубава. Написа я във време, когато беше добър в отношения, за които дори не подозираше. — Мълчание. — Там ли си?
— А-ха.
— Винаги разбирам кога ти говоря неща, които не са ти приятни — весело отбеляза тя, — защото тогава млъкваш. Изпадаш в дълбок размисъл.
— Сега наистина изпаднах в дълбок размисъл.
— Правилно, правилно.
После каза онова, което като че ли се бе оказало най-важно от всичко. Небрежно подхвърлената забележка за приказката, която бе съчинил веднъж, за да приспи глезения си племенник, им донесе над двадесет милиона долара, и в света се продаваха милиони книги за глупавите приключения на Пат, но следващата реплика на Тери му се бе сторила стотици пъти по-важна от всичките пари и книги. И до ден-днешен смяташе така. Вероятно я бе изрекла с най-нормален тон, но думите го улучиха право в сърцето, сякаш бяха изречени от делфийска жрица.
— Трябва да се върнеш в миналото — каза жената, понастоящем наречена Тери Алви.
— А? — затаил дъх, заекна той. Не искаше да разбере колко е разтърсен от думите й. Не искаше да й покаже, че все още притежава силата да му въздейства. — Това пък какво означава?
— Към времето, когато се чувстваше добър. И беше добър. Помня онзи човек. Готин беше. Не беше идеален, но беше готин.
— Човек не може да се върне у дома, Тер. Сигурно си отсъствала от училище, когато по американска литература сте изучавали Томас Улф.
— О, спести ми ги тия. Познаваме се от достатъчно дълго време, за да си играем на дебати. Роден си в Кънетикът, отгледан си в Кънетикът, прочу се в Кънетикът и се пропи и пропадна в Кънетикът. Няма нужда да се връщаш у дома — трябва да напуснеш дома. — Това не е връщане назад — в дружеството на анонимните алкохолици му викаме „географско“ лечение. И не помага.
— Трябва да се върнеш в мислите си — бавно повтори тя, сякаш говореше на дете. — А тялото ти, струва ми се, се нуждае от нова „почва“. Освен това вече не пиеш. Нито пък се друсаш. — Кратка пауза. — Нали?
— Не — отвърна той. — Е, малко хероин…
— Ха-ха.
— И къде предлагаш да отида?
— Там, където никога не би си и помислил — без колебание отговори тя. — На най-неочакваното място на света. В Акрон или Афганистан, все тая.
Този телефонен разговор направи Тери богата, защото той раздели с нея всички приходи от Кити-Кат. Освен това го доведе тук. Не в Акрон, а в Уенуърт, най-веселото предградие в Охайо. Място, което никога преди това не бе виждал. Избра го, като със затворени очи заби кабърче в окачена на стената карта на Съединените щати — Тери се бе оказала права, въпреки ужасената реакция на Бил Харис.
Онова, което първоначално възприемаше като творчески отдих, се бе оказало…
Отнесен в размисъл, Джони се блъсна право в Джим Рийд. Момчетата бяха застанали в самия край на пътеката. Пребледнял и сериозен, Джим бе насочил пистолета на юг.