— Какво правиш? — изрева Дейв. — Ще ни избият, да не си луд?
— Брат ти току-що застреля Коли Ентрейджиън от нашата улица! — кресна в отговор Джони. Но кой бе виновен? Той бе възрастният — трябваше да вземе пистолета веднага щом се скриха от фанатичния поглед на Ками. Защо не го направи?
— Не — пошепна Джим и се извърна към него, клатейки глава. — Не! — Но вече бе осъзнал истината и очите му започваха да се пълнят със сълзи.
— Той пък какво прави тук? — сопна се Дейв. — Защо не ни е предупредил, за Бо…
Ръмженето, което всъщност не бе затихвало нито за миг, отново екна в горещия въздух и бързо прерасна в рев. Другият мъж, който все още стоеше прав — онзи с камиона — се извърна натам и инстинктивно вдигна ръце. Пушката, която държеше, беше малка, но той постъпи съвсем правилно, като се защити с нея, вместо да я насочи за стрелба.
В следващия миг съществото, което ги бе преследвало, изскочи на пътеката. Когато го видя, Джони загуби способността си да разсъждава — бе в състояние единствено да вижда. Доброто зрение — което бе по-скоро проклятие, отколкото благословия — не му изневеряваше никога, не му изневери и сега.
Съществото бе като излязло от някой кошмар — имаше светлокафява козина и кривогледи зелени очи, а от устата му стърчаха разкривени оранжеви зъби. Не бе котка, а някакво изродено изчадие. Скочи и изтръгна пушката от здраво стискащите я ръце, разцепвайки приклада на трески с огромните си нокти. Сетне, продължавайки да надава ужасяващ рев, понечи да прегризе гърлото на Стив.
Пак се случи — сънувах наяве. Ако изобщо е сън наяве. И преди съм имала подобни видения, но се случва за първи път, откакто водя този дневник, пък и виденията никога не са били толкова ярки. Като че ли се появяват все когато нещо вкъщи не е както трябва, но Боже мили, кога нещо е както трябва в тази къща!
Сутринта Хърб помогна на Сет да се изкъпе (по този начин се пести доста време), но когато слязоха за закуска, малкият беше намусен, а окото на мъжа ми — току-що насинено. Нямаше нужда да питам. Това е работа на Сет, разбира се — накарал го е да се удари, както онзи път, когато се черпихме със сладолед, а като се върнахме у дома, скапаният микробус на Сет бе изчезнал и той накара Хърб да си извие устната. Спогледахме се, той едва забележимо ми кимна да мълча. Подчиних се. Напоследък винаги се мъча да открия нещо хубаво, за което да съм благодарна — в случая за това, че Сет бе накарал Хърб само да се удари (макар че лошите неща ги прави не Сет, а другият, горделивото момченце). Момчето обича сутрнн да стои до мивката и да гледа как Хърб се бръсне. ГМ можеше да избере точно този миг и да го накара да си пререже гърлото със собствената си самобръсначка за едтократна употреба, знам ли. Страх ме хваща, като пиша, но понякога е по-добре човек да излее мъката си на хартия. Все едно да изстискаш цирей.
Започна се още преди да поднеса за — куската — винаги разбирам кога е Сет и кога — горделивото момченце, защото очите му не са кафяви, а почти черни…
— Още не сме го намерили — отвърнах, — но съм сигурна, че ще изскочи отнякъде.
— Искам си моя „Дуийм Фуоутъ“! — с все сила кресна малкият и Хърб потръпна. Но не и аз, Въобще не ме впечатлява, когато само крещи, без да хвърля вещи. — Искам си шибания „Дуийм Фуоутъ“!
— Не смей да псуваш пред леля си Одри! — скара ми се Хърб и този път аз се уплаших от погледа, който му хвърии ГМ, ама наистина се уплаших, но на мъжа ми не му мигна окото. Толкова е смел. Толкова откровено, непоколебимо смел. В крайна сметка на ГМ му се наложи да сведе очи.
— Искам си „Дуийм Фуоутъ“ — измърмори с онзи тон, който мразя най-много от всичко. — Искам си „Дуийм Фуоутъ“, намерете ми го.
Изпържих му филийки, за които дава душа, но дори не ги погледна. Просто си излезе (пардон, горделиво се врътна) и се завря в дневната. Не след дълго чух, че включва видеото, после пусна „МотоКопс“. Има четири-пет касети, всяка с по десетина епизода. Вече едва понасям глупавите кукленски гласове, особено този на Каси. Понякога ми се ще НоуФейс да я убие и да захвърли обезглавеното й тяло в някоя канавка. Де да се шегувах, но истината е, че говоря съвсем сериозно. Докато онези крякат (Сет има навика да усилва звука докрай, което понякога е за предпочитане), попитах Хърб как смята да обясни синината пред колегите си. Той си посочи окото и с неописуемо писклив фалцет заяви:
— Просто ще кажа на момчетата, че съм се блъснал в една врата, съкровище.