Опитва се да го обърне на шега. Но не може да ме заблуди.
Но най-ужасното произшествие през този ден не бяха хвърчащите предмети — както в онзи случай, когато Хърб спомена, че ще купим нов „Дрийм Флодтър“. Днес Сет изобщо не прави подобни поразии. Предпочитам да беше вършил такива неща! Сега просто ходи от оная в оная: горделиво, нацупено, с увиснала устна, и продължава да търси изчезналия микробус. От време на време отива да гледа телевизия, но днес дори и „Бонанза“ не е в състояние да задържи вниманието му за дълго. Опитах се да го заговоря, но не продумва. И освен това… о, иска ми се да пишех по-добре, за да се изразя така, че онези, които четат този дневник (не че някой някога ще го прочете), да разберат за какво става дума. Струва ми се, че когато се вбеси, той — ГМ — генерира някакво зловредно електричество. Сякаш, изтича от тялото му — все едно е паяк, който тъче електрическа копринена мрежа, или пък буреносен облак, от който изригват мълнии. Напрежението непрестанно расте и накрая на човек му иде да търчи от стая в оная, да пищи и да си удря главата в стената. При това е истинско — не е просто усещане, а физическо явление. Причинява изпотяване (потта дори мирише, както когато човек има висока температура), мускулите се напрягат, а устата пресъхва. Сега ще напиша нещо, което никога не съм споделяла с Хърб Понякога, като стане много напечено, се заключвам в банята и мастурбирам като луда. Това е единственият начин да се пооблекчи напрежението. В такива случаи усещането е толкова силно, че опрах да те хване. Сякаш експлодира бомба!
Изпитвала съм всичко това и друг път, когато горделивото момченце в Сет се е ядосвало за нещо, но никога не е било толкова продължително, нито пък така интензивно. В ранния следобед вече ми се струваше, че къщата е пълна с природен газ и трябва само някой да драсне клечката. Бях в кухнята и безцелно се мотаех напред-назад, главата ужасно ме болеше — очите ми чак пулсираха — ала незнайно защо все ми идеше да се ухиля. Боже!
Застанах до мивката и погледнах през прозореца в задния двор. Сет седеше в пясъчника и си играеше с останалите микробуси. Само дето, ако още някой бе видял как точно си играеше с тях, сигурна съм, че до залез слънце нашият питомец щеше да се намира в специално заведение, където изследват деца с изключителни заложби.
Микробусите имат сгъваеми крила, но, разбира се, не могат да летят. Само че тези на Сет понякога го правят. Той седеше насред пясъка с отпуснати на коленете ръце, а те кръжаха ли, кръжаха над главата му — „Тракър Ароу“, „Рути-туут“, „Мийтуегън“ и всички останали — спускаха се и се шмугваха един под друг, пикираха и правеха лупинги, за миг докосвайки пистата, която Сет им бе очертал в пясъка, или пък се строяваха в редица, засилваха се към люлката в другия край на двора и се плъзгаха по седалката — като каскадьори в някой филм — после се обръщаха и отново доближаваха пясъчника. Детски играчки, шарени и ярки, които сякаш, изпълняваха военни мисии в задния ни двор. Знам, че звучи съвършено налудничаво, но се заклевам в Божието име — не си измислям. Понякога микробусите се спускат върху Ханибал — съседското куче — и то бяга с подвита опашка. Хърб също е ставал свидетел на подобни инциденти.
Всяко друго дете би се радвало, пляскало и викало от, радост, ако види микробусите да правят такива номера, но не и горделивото момченце. То си седи в пясъка с увиснала устна и войнствен поглед.
Продължавам да го наблюдавам, а онова, което е в него, се стеле на вълни и изпълва въздуха с тихо бръмчене. Вече бях на път да изляза от кожата си и да изпадна в истеричен припадък, ей тъй, както си седях пред мивката, в този миг най-ненадейно засънувах наяве. Усещането е най-прекрасното нещо на света и макар да го наричам „сън наяве“, всъщност е съвсем различно — имам чувството, че всичко се случва в дейсвителност. В този сън преживявам отново съботен следобед, който прекарах с моята приятелка Джан в някакъв хотел в Мохонк. Още през 1982-ра, когато и двете бяхме неомъжени. Седяхме и си говорихме не помня колко време — мислите й се въртяха все около оня загубен, мърляв младеж, по който си бе загубила разсъдъка тогава, а аз все повтарях как искам след дипломирането да отделя три месеца за обиколка на страната.
В Мохонк е толкова красиво и толкова спокойно. С Джан сме на пикник. Топло е. Зная, че всичко е нереално и че рано или късно ще се върна в лудницата, но докато съм там, нищо не ме вълнува. Говорим си с Джан, слънчевите лъчи галят лието ми, цветята ухаят. Прекрасно е. Не зная какво представлява всичко това или защо се случва, но като противоотрова срещу яростта на ГМ е сто пъти по-ефикасно от „упражненията“ в банята. Питам се дали пък Сет няма нещо общо с цялата работа?