Снощи някой застрелял ангорската котка на Хобартови. Явно нищо не е останало от нея, освен кръв и козина. Според Ким Айрийн била в истерия и подозирала всички съседи, че искат да им отмъстят, защото тяхното семейство щяло да отиде в рая, а всички останали ще отидем в ада. „И затова превръщат живота ни на земята в ад“ — казала на Ким. Умолявала я да й каже кой го е извършил; обяснила, че Хю бил безкрайно разстроен, изобщо не напускал стаята си и само лежал, плачел и повтатял, че е виновен, защото е грешник. Когато Ким отговорила, че не знае кой е виновен, а и не смята, че някой на Поплър Стрийт е способен да застреля котката на Хобартови, госпожа Хобарт я обвинила, че и тя е като всички и вече нямало да бъдат приятелки. Ким беше много разстроена, но не колкото мен.
За Бога, какво да правя? Още не е наранило сериозно никого, но…
Благодаря ти, Господи. Малко след девет часа зад ъгъла зави товарен микробус и спря пред Хобартови. изнасят се.
Ах, малка година, мръсно копеленце! Как можа! Ах, да можех да те пипна, малка гад такава! Само да оставиш Сет и да ми паднеш.. О Боже, Боже, Боже.
Аз ли сгреших? Да. Въпросът е ДО КАКВА СТЕПЕН грешката е моя. Мили Боже, как ще живея без него! Как ще се оправям с всичко това! Не знаех, че по света има толкова много болка, но ДО КАКВА СТЕПЕН грешката е моя? Ах, Так, година такава, мръсна година. Край на писането в тази тетрадка. Пък и не съм очаквала да ми помогне.
О, Хърб, толкова съжалявам, обичам те, толкова съжалявам.
Днес получих отговор на моето писмо — вече се бях отчаяла. Подписано е от някой си Алън Симс. Работел в някакъв рудник на име „Китайската мина“, в град Деспърейшън, щата Невада. Казва, че видял Бил и семейството му, но нищо не се случило, просто ги развел из мината и те си тръгнали.
Лъже. Може би така и няма да разбера защо, нито какво се е случило в онази мина, но в това поне съм убедена. Лъже.
Бог да ми е на помощ.
ДЕСЕТА ГЛАВА
1
Всичко се случи много бързо, но чудната и същевременно страшна способност на Джони да вижда събитията в тяхната неизменна последователност не му изневеряваше.
Без да осъзнава, че умира, Ентрейджиън се влачеше към странния кактус отляво на пътеката, а главата му бе тъй сведена, че оставяше кървава диря по ниската растителност. Сред провисналите кичури черепът му проблясваше като мътен перлен наниз.
По средата на пътеката се вихреше странен валс. Чудовището от пропастта — зловещ планински лъв с щръкнали оранжеви зъби, като от картина на Пикасо — стоеше изправен на задните си крака, опрял лапи на раменете на Стив Еймс. Ако Стив бе изпуснал оръжието си, когато котката се опита да изтръгне малката пушка от ръцете му, досега да беше мъртъв. Но той бе скръстил ръце на раменете си и подпираше животното, като крещеше:
— Убийте го! За Бога, убийте го!
Двамата близнаци не смееха да посегнат към изпуснатия на земята пистолет.
Планинският лъв (на Джони направо му призляваше, като го гледаше) изпищя като жена. Стив отметна глава и се опита да го отблъсне. Звярът обаче се задържа на крака и двамата продължиха да „валсират“ — ноктите на животното се вкопаваха все по-дълбоко в раменете на Стив и Джони забеляза кървавите рози, които разцъфваха по ризата на шофьора.
Внезапно краката на Стив се преплетоха. Политна, но успя да задържи планинския лъв на разстояние. Зад тях Ентрейджиън най-сетне се довлече до храста. Когато ужасяващо подутата му и разкървавена глава се допря до кактуса, полицаят рухна на земята. Изглеждаше като машина, чийто двигател окончателно е изключил. Виещите койоти още не се виждаха, но се бяха приближили; въздухът бе изпълнен с дима от горящата къща.
— Застреляйте проклетата гадина! — ревеше Стив. Бе успял да се задържи на крака, но скоро вече нямаше да има поле за отстъпление — щеше да излезе от очертанията на пътеката. След една-две крачки в трънливия храсталак щеше да бъде повален. После звярът щеше да му прегризе гърлото. — Моля ви, убийте го, изяде ме!
Никога през живота си Джони не бе изпитвал подобен ужас, но сега откри, че само първата крачка е трудна — веднъж ако разчупиш вцепенението на тялото си, смъртният страх като че ли изгубва силата си. Най-много звярът да го убие, а смъртта поне ще заличи особеното чувство, че в главата му става земетресение.
Грабна карабината на Ентрейджиън — значително по-голяма от другата, която огромната котка изтръгна от ръцете на дългокосия — забеляза, че предпазителят е спуснат и го освободи. После опря дулото в главата на планинския лъв.