— Пусни ме! — крещеше той. — Пусни ме, тъпако! Той уби брат ми! Той уби Джими!
Изведнъж госпожа Рийд млъкна. Вдигна поглед и Синтия чак се изплаши от спокойното, въпросително изражение на бялото й като платно лице.
— Какво? — попита, но тъй тихо, сякаш говореше на себе си. — Какво каза?
— Той уби Джими! — продължаваше да се дере Дейв. Под натиска на ръцете на Брад главата му бе силно приведена напред, но той все пак съумя недвусмислено да посочи Джони, който тъкмо се изправяше на крака. От носа на писателя течеше кръв.
— Не е вярно — промълви Джони. Жената изобщо не го слушаше — Синтия разбра това по пребледнялото й замръзнало лице, но Маринвил не забеляза. — Разбирам какво ти е, Дейвид, но…
Жената сведе очи. Синтия проследи погледа й. И двете видяха 45-калибровия пистолет и едновременно посегнаха към него. Синтия коленичи и всъщност първа го достигна, но това не й помогна особено. Миг по-късно в ръката й се впиха ледени като мрамор пръсти, които измъкнаха оръжието.
— … това беше една ужасна злополука — продължаваше да мърмори Маринвил. Като че ли говореше най-вече на Дейв. Изглеждаше зле, сякаш всеки момент щеше да припадне. — Трябва да мислиш за случилото се като за нелепа злополука. Сякаш…
— Внимавай! — викна Стив, после добави: — Божичко, мадам, недейте! Не!
— Ти си убил Джими — прошепна жената. — Защо? Защо ти е притрябвало да го убиваш?
Но отговорът като че ли не я интересуваше. Вдигна пистолета и се прицели в челото на Джони Маринвил. Синтия не се усъмни нито за миг, че се кани да го убие. И наистина щеше да го убие, ако точно в този миг не се бе появил новодошлият, който застана между Ками и нарочената й цел миг преди тя да дръпне спусъка.
6
Брад позна безумеца въпреки лекото му накуцване и обезобразеното му лице. Не знаеше каква сила бе докарала симпатичния преподавател по английски до сегашния му вид и не искаше да знае. Стигаше му, че го вижда в това състояние. Сякаш притежателят на феноменална мощ, превъзхождана единствено от садистичната му жестокост, бе притискал главата на Питър между дланите си. Очите на Джаксън се бяха изцъклили, лявото дори бе изскочило от орбитата си. Усмивката му бе още по-страшна — беше ухилен до уши в гротескна предсмъртна гримаса. Питър напомняше на герой от комиксите за Батман.
Всички застинаха на място — липсваше им само старият моряк с блестящия омагьосан поглед от баладата на Колъридж. Брад почувства как пръстите му около шията на малкия Рийд се отпускат, но хлапакът дори не се опита да избяга. Дългокосият с окървавената фанелка препречваше пътя на Питър и за миг Брад си помисли, че може би ще последва сблъсък. В последния миг хипарят успя да отстъпи и да направи път. Питър извърна глава към него. Гаснещата светлина блесна в изцъклените му очи.
— Да намеря… моя… приятел — обърна се Питър към хипито. Гласът му беше слаб — сякаш някой се бе опитал да го удуши, но вместо да го усмърти, само го бе обезобразил. — Да поседна… при… моя… приятел.
— Добре, човече, давай — колебливо отвърна дългокосият, после рязко се отдръпна. Явно бе ранен и движението му причини ужасна болка, но въпреки това се дръпна. Брад не го винеше. На негово място и той не би пожелал да се докосва до такова създание.
Продължи по пътеката, подритвайки проснатото на земята животно и Брад забеляза нещо много странно — звярът сякаш се разлагаше като на забързан кадър: козината му почерня и над трупа се извиха струйки воняща пара.
Никой не помръдваше, сякаш всички се бяха вкаменили — хипарят с окървавените рамене; служителката от магазина, коленичила на земята; пред нея Ками Рийд с пистолет в ръка; Джони, вдигнал ръце, като че се канеше да улови куршума; Брад и Дейв Рийд, сякаш застинали на тепих по борба — а Питър отмина по пътеката.
В този миг Дейв почувства как ръцете около врата му се отпускат и се отскубна от Брад. Не се насочи към Джони, а се нахвърли върху майка си, като крещеше:
— И ти! И ти го уби!
Тя се извърна към него съвършено сразена и сякаш онемяла.
— Защо ни прати тук, мамо? Защо?
Грабна пистолета от ръката й, подържа го за миг пред очите си, после го запрати в гората… само дето вече не ги заобикаляше гора. Докато те се бяха разправяли, пейзажът бе продължил да се променя и сега се намираха сред настръхнало, непознато кактусово поле. Дори пушекът от горящата къща вече не миришеше по същия начин — сякаш някъде бяха подпалили мескит или пелин.