Студените омари бяха с майонеза, също от местни продукти. За десерт имаше мускатово грозде, праскови и силно черно кафе. Икономът предложи пури и изчака, докато се разгорят добре, после се оттегли. Сърбинът изглеждаше умислен.
Трите красиви сервитьорки се бяха строили до стената на къщата. Жилич се завъртя на стола си, посочи едната и щракна с пръсти. Момичето пребледня, но се обърна и влезе в сградата, навярно за да се приготви за идването на господаря си.
— По това време си почивам. Това е местен обичай, при това доста добър. Преди да ви оставя, ще ви кажа нещо. Аз създадох тази крепост заедно с майор Ван Ренсберг, с когото ще се запознаете. Смятам я за най-безопасното място на света.
Не вярвам, че вашият наемник ще успее да проникне тук. Но даже да влезе в имението, никога няма да си тръгне жив. Охранителните системи са изпитани. Този човек може да ви е надхитрил, но няма да се приближи до мен. Докато аз си почивам, Ван Ренсберг ще ви разведе из имението. После можете да съобщите на господин Девъроу, че проблемът е решен. Доскоро.
Той се изправи и напусна масата. Макбрайд остана. Вратата в главния портал под терасата се отвори и по стълбището се качи друг човек. Макбрайд го познаваше от досиетата, но се престори, че го вижда за пръв път.
Адриаан ван Ренсберг също имаше бурно минало. По времето, когато Южна Африка се управляваше от Националната партия и нейната политика на апартейд, той бе работил в Бюрото за държавна сигурност и се беше издигнал до висок пост поради изключителната си безпощадност.
След избирането на Нелсън Мандела той бе постъпил в крайно дясната партия на Йожен Тер Бланш и след нейното разтурване беше решил, че е по-благоразумно да избяга от страната. След няколко години, през които бе работил като експерт по сигурността в различни европейски фашистки организации, той беше привлякъл вниманието на Зоран Жилич и му бе поверено проектирането, построяването и ръководството на хасиендата-крепост Ел Пунто.
За разлика от полковник Морено, южноафриканецът не беше дебел, а мускулест. Само шкембето, което преливаше над широкия кожен колан, издаваше вкус към огромни количества бира.
Макбрайд забеляза, че си е измислил и униформа: кубинки, камуфлажни дрехи, плантаторска шапка, поръбена с леопардова кожа, и пищни отличия.
— Господин Макбрайд? Американецът?
— Аз съм, приятел.
— Майор Ван Ренсберг, шеф на охраната. Наредено ми е да ви покажа имението. Какво ще кажете за утре сутрин? В осем и половина?
Един полицай намери форда на паркинга в курорта Ла Бая. Номерата бяха местни, но фалшиви. Наръчникът в жабката беше на нидерландски. Като в Суринам.
Много по-късно някой си спомни, че е видял мъж с грамадна раница да напуска курорта пеш. Отправил се на изток. Полковник Морено отзова всичките си хора и върна армията в казармите. На сутринта, каза той, щели да претърсят хълмовете откъм континента — от пътя до хребета.
29.
Обиколката
Това беше вторият залез, откакто Декстър бе заел невидимата си позиция на хребета, и щеше да е последен.
Все още неподвижен, той изчака и последните прозорци на полуострова да угаснат и се приготви за път. Там долу ставаха рано и си лягаха рано. За него сънят отново щеше да е недостъпен лукс.
Изяде последните си порциони и се зареди с двудневна доза витамини и минерали, фибри и захар. Доизпи и водата си — сега телесните му запаси щяха да му стигнат за следващото денонощие. Наложи се да остави голямата раница, здравата мрежа и дъждобрана. Всичко, което щеше да му трябва, донесено от континента или откраднато предишната нощ, се побра в по-малката му раница. Трябваше да скрие само въжето някъде, където нямаше да го намерят.
След полунощ, доколкото можеше, заличи следите от наблюдателния си пост и го напусна.
Като триеше с клон стъпките си, той бавно се придвижи надясно над селото на работниците. Това му отне един час. Но Декстър прецени времето точно. Лунният полумесец изгря. Дрехите му отново започнаха да подгизват от пот.
Предпазливо заслиза по склона, от опора на опора, от пън на пън, от корен на корен, докато стигна до мястото, където щеше да има нужда от въжето. Този път трябваше да го прехвърли през един гладък корен, за да не се заклещи, когато го дръпнеше отдолу. За да не събори някой камък, той се спусна заднешком стъпка по стъпка и накрая стигна до пространството между скалите и задната стена на черквата. Надяваше се, че свещеникът спи дълбоко — намираше се само на няколко метра от дома му.