Внимателно задърпа единия край на въжето. Другият се изхлузи от пъна и падна долу. Декстър го уви на рамото си и се измъкна от сенките на черквата.
Тоалетните бяха общи. В трудовия лагер нямаше жени. Беше наблюдавал мъжете отгоре. Дългата канавка бе покрита с дъски, в които бяха пробити кръгли дупки с кръгли капаци. Той дълбоко си пое дъх, вдигна един от капаците и хвърли въжето в черната дупка. С малко късмет то просто завинаги щеше да изчезне, даже да го търсеха, което му се струваше крайно невероятно.
Колибите, в които живееха и спяха мъжете, бяха малки и квадратни — колкото затворнически килии, само че единични. Бяха в редици по петдесет, разделени с уличка от другата редица. Всяка група от по сто бе разположена перпендикулярно на шосето.
Самото шосе водеше до площада, заобиколен от умивалните, кухните и масите със сламените навеси. Декстър заобиколи огрения от луната площад и като се движеше в сенките на сградите, се върна при черквата. Ключалката на вратата му отне не повече от няколко минути.
Черквата не беше нищо особено, но създателите на трудовия лагер бяха постъпили много разумно, осигурявайки отдушник в тази силно католическа страна. Декстър разсеяно се зачуди как тукашният свещеник примирява работата си с вярата.
Намери каквото му трябваше в дъното, в ризницата зад олтара. Остави вратата отключена и се върна при редиците от колиби, където работниците хъркаха през няколкото си часа почивка.
От хребета беше запаметил местоположението на нужната му колиба. Бе видял мъжа да излиза от нея за закуска. Петата отляво на третата уличка от шосето след площада.
Нямаше ключалка — само просто дървено резе. Декстър влезе вътре и стоя неподвижно, докато очите му привикнат с почти пълния мрак след бледата лунна светлина навън.
Гърбавата фигура на кревата хъркаше. След три минути Отмъстителя вече виждаше ниската гърбица под грубото одеяло. Той приклекна, бръкна в раницата си, после се приближи до леглото. От мократа кърпа в ръката му се надигна сладникав мирис на хлороформ.
Пеонът изсумтя, опита се да се претърколи настрани, после потъна в още по-дълбок сън. Декстър продължи да държи кърпата — за по-сигурно. Мъжът нямаше да помръдне още няколко часа. После го преметна през рамо и безшумно се върна по обратния път до черквата.
На прага на каменната сграда отново спря и се ослуша. Селото продължаваше да спи. Когато повторно влезе в ризницата, той уви ходилата и глезените на пеона с изолирбанд и запуши устата му. Носът остана отпушен.
Докато заключваше вратата, Отмъстителя погледна бележката на таблото за обяви. Тази обява бе неочакван „плюс“.
Върна се в празната колиба и рискува да включи тънкото си фенерче, за да разгледа вещите на работника. Не бяха много. На стената висеше портрет на Богородица, в чиято рамка беше подпъхната избеляла снимка на усмихната млада жена. Годеница, сестра, дъщеря? През мощния бинокъл мъжът бе изглеждал на възрастта на Декстър, ала можеше да е по-млад. Хората, които попадаха в наказателната система на полковник Морено и биваха пращани на Ел Пунто, бързо остаряваха. Определено отговаряше по ръст и телосложение, поради което Декстър го бе избрал.
Нямаше други украси, само закачалки, на които висяха два еднакви чифта работни дрехи — груби памучни панталони и риза от същия плат. На пода — чифт еспадрили с въжени подметки, лекьосани и захабени. Сламеното сомбреро изчерпваше облеклото на работника. Имаше и брезентова торба с ремък за стягане, в която мъжът бе носил обяда си на плантацията. Декстър изключи фенерчето и си погледна часовника. Четири и пет.
Съблече се по боксерки, избра нещата, които искаше да вземе със себе си, уви ги в потната си тениска и ги напъха в брезентовата торба. Налагаше се да се откаже от останалото. Уви го в раницата и се избави от него по време на второто си отиване до нужника. После зачака ударите на железния лост по релсата.
Както обикновено, сигналът се разнесе в шест и половина. Навън все още беше тъмно, но небето на изток розовееше. По желязната релса удряше дежурният, който стоеше зад двукрилия портал на фермата. Селото около Декстър започна да оживява.
Той прескочи ходенето до нужниците и умивалните, като се надяваше, че никой няма да забележи отсъствието му. След двайсет минути надникна през една цепнатина между дъските на вратата и видя, че неговата уличка отново е опустяла. Забил поглед в земята и с килнато напред сомбреро, Отмъстителя забърза към нужниците — една от хилядата фигури по сандали, панталони и риза.