Докато другите закусваха, той остана клекнал над една от дупките. Едва когато третият звън призова работниците на портала, Декстър се нареди на опашката.
Петимата проверяващи седяха на масите си, поглеждаха номерата, проверяваха ги в списъците си, отмятаха ги и записваха в коя група е разпределен работникът, после му даваха знак да отиде при ръководителя. Оттам групите взимаха инструментите си и се захващаха с определените им задачи.
Декстър стигна до масата, хвана номера си с палец и показалец като другите, наведе се напред и се закашля. Проверяващият рязко извърна лице настрани, записа номера и му махна да влиза. Отвращаваше го вонята на чили. Новият се затътри да вземе мотиката си — щеше да плеви авокадо.
В седем и половина Кевин Макбрайд закусва сам на терасата. Грейпфрутът, яйцата, препечените филийки и сливовият конфитюр щяха да са чест за всеки петзвезден хотел. В осем и петнайсет се появи сърбинът.
— Струва ми се, че е най-добре да си приготвите багажа — каза той. — Когато майор Ван Ренсберг ви покаже имението, надявам се, ще се съгласите, че този наемник има един процент шанс да проникне тук, още по-малко да се добере до мен и абсолютно никакъв — да се измъкне навън. Няма смисъл да оставате. Можете да предадете на господин Девъроу, че в края на месеца ще изпълня своята част от сделката, както сме се уговорили.
В осем и половина Макбрайд хвърли ръчната си чанта отзад в открития джип на южноафриканеца и се настани до майора.
— Е, какво искате да видите? — попита шефът на охраната.
— Казаха ми, че е абсолютно невъзможно в имението да влезе нежелан посетител. Ще ми обясните ли защо?
— Вижте, господин Макбрайд, когато проектирах това място, аз постигнах две цели. Първо, това е почти напълно самозадоволяващ се селскостопански рай. Има всичко. Второ, това е крепост, убежище, скривалище, защитено от почти всякакви външни опасности. Естествено, ако се говори за цялостна военна операция, парашутисти, бронирани машини… да, имението може да бъде превзето. Обаче само един наемник?… Категорично не.
— Ами ако дойде по море?
— Добре, ще ви покажа.
Ван Ренсберг превключи на скорост и вдигна облак прах след себе си. Южноафриканецът спря до недалечния край на скалите.
— Оттук можете да видите — каза той, когато слязоха, — че цялото имение е заобиколено от морето. Скалите никъде не са по-ниски от шест метра, а на повечето места достигат петдесет. Имаме радарна система, замаскирана като телевизионни сателитни антени, която ни предупреждава за приближаващи се обекти.
— Патрули?
— Две патрулни лодки, които се редуват. Около целия полуостров има километър и половина забранена зона. Допускат се само товарни кораби с доставки.
— Ами ако се приближи под вода?
Ван Ренсберг презрително изсумтя.
— Ще ви покажа какво ще се случи.
Той взе радиостанцията си, обади се в радиозалата и оттам го свързаха с кланицата. Уговориха среща в другия край на имението, при крановете. Пред погледа на Макбрайд изсипаха кофа с месо в морето.
В продължение на няколко секунди не се случи нищо. После първата перка разсече морската повърхност като ятаган. След минута водата вече кипеше. Ван Ренсберг се засмя.
— Тук се храним добре. С много пържоли. Моят шеф не яде пържоли, обаче охраната ги обожава. Повечето от тях са като мен от Южна Африка.
— И?
— Когато колят животно — овца, коза, свиня, говедо, — приблизително веднъж седмично, карантията се изхвърля в океана. И кръвта. Морето оживява от акули. Бели, тигрови, риба-чук, каквито поискате. Миналия месец един от хората ми падна през борда. Патрулната лодка се върна да го вземе след трийсет секунди. Беше късно.
— Не го ли извадиха от водата?
— Почти цял. Само без крака. Умря след два дни.
— Погребахте ли го?
— Там долу.
— Значи в края на краищата акулите са го изяли.
— Тук никой не допуска грешки. Не и когато командва Адриаан ван Ренсберг.
— Ами ако натрапникът влезе през хълмовете? Откъдето вчера минах аз?
В отговор южноафриканецът му подаде полеви бинокъл.
— Погледнете. Не можете да заобиколите хълмовете отстрани. Склоновете се спускат към водата. А ако слезете от хълма през деня, веднага ще ви видят.
— Ами нощем?
— Добре, слизате долу. Вашият човек е извън телената мрежа, на повече от три километра от къщата и извън стената. Той не е пеон, не е страж, скоро ще го забележат и… ще се погрижат за него.
— Ами потока, който видях? Не може ли някой да влезе в имението оттам?
— Логично разсъждавате, господин Макбрайд. Елате да ви покажа потока.
Майорът потегли към пистата, отвори портала със собственото си дистанционно устройство и спря при мястото, където потокът изчезваше под земята. Двамата слязоха. Между пистата и оградата имаше дълъг участък открит канал. Бистрата вода бавно течеше по водораслите на дъното.