Икономът ги чакаше. Той ги поведе покрай гаражите, изкачиха се по друго стълбище и се озоваха в жилищното крило на къщата.
Сърбинът беше в библиотеката. Въпреки прохладата на късния следобед той бе предпочел дискретността и сега седеше в заседателната зала с чаша черно кафе. Жилич покани с жест двамата си гости да седнат. Телохранителят Кулач зорко стоеше в дъното на стаята с гръб към цяла стена с неразгръщани първи издания.
— Докладвайте — безцеремонно нареди сърбинът. Ван Ренсберг трябваше да направи унизителното признание, че натрапникът се е промъкнал съвсем сам в неговата крепост, представил се е за местен работник, избавил се е от кучетата, убил е един от охраната, облякъл е неговата униформа и е хвърлил трупа в бързия поток.
— И къде е сега?
— Между стената и телената ограда.
— Какви мерки възнамерявате да вземете?
— Всичките ми хора, и последният човек, който носи тази униформа, ще бъде повикан по радиостанцията и проверен.
— Quis custodiet ipsos custodes? — попита Макбрайд. Другите двама неразбиращо го погледнаха. — Извинете. Кой пази самите пазачи? С други думи, кой ще провери проверяващите? Как ще разберете, че гласът по радиостанцията не лъже?
Последва мълчание.
— Добре — накрая каза Ван Ренсберг. — Ще се наложи да ги върна в казармата, където ще ги проверят взводните им командири. Може ли да отида в радиозалата, за да издам заповедта?
Жилич го освободи с кимване на глава.
Това отне един час. Слънцето навън залезе зад хребета на хълмовете. Спусна се тропическият мрак. Ван Ренсберг се върна.
— Всички се явиха в казармата, общо осемдесет души. Взводните командири потвърдиха самоличността им. А той още е някъде там навън.
— Или някъде тук — подхвърли Макбрайд. — Петият ви взвод патрулира около къщата.
Жилич се обърна към шефа на охраната си.
— Наредили сте тези двайсет души да дойдат тук, без да ги проверите, така ли? — ледено попита той.
— Не, разбира се. Те са елитният ми взвод. Командва ги Джани Дюплесис. Ако има дори само едно непознато лице, той веднага ще го забележи.
— Кажете му да се яви тук — заповяда сърбинът.
След няколко минути младият южноафриканец влезе в библиотеката и застана мирно.
— Лейтенант Дюплесис, след моята заповед вие избрахте двайсет души заедно с вас и преди два часа ги доведохте тук, нали?
— Да.
— Познавате ли всички по лице?
— Да.
— Прощавайте, но когато влизахте през портала, в какъв строй се движехте? — обади се Макбрайд.
— Аз бях начело. Следваше ме сержант Грей. После войниците, по трима в редица, по шестима в колона. Общо осемнайсет.
— Деветнайсет — поправи го Макбрайд. — Забравихте опашката.
В тишината натрапчиво ясно се чу тиктакането на часовника над камината.
— Каква опашка? — промълви Ван Ренсберг.
— Не ме разбирайте грешно, може да съм сбъркал. Мисля, че иззад камиона се появиха деветнайсет души и влязоха през портала. С еднаква униформа. Изобщо не ми направи впечатление.
В този момент часовникът удари шест и избухна първата бомба.
Не бяха по-големи от топки за голф и бяха напълно безобидни, по-скоро за плашене на гарги. Имаха часовникови механизми, настроени на осем часа, и Отмъстителя бе хвърлил и десетте през стената в десет часа сутринта. От въздушните снимки беше научил точно къде са най-гъстите храсти в парка около къщата, а в юношеските си години се бе научил да мята надалече. Все пак фойерверките издадоха пукот, много напомнящ гърмежи на едрокалибрено оръжие.
Някой в библиотеката извика „Залегни“ и петимата ветерани се хвърлиха на пода. Кулач се претърколи, скочи на крака и застана до господаря си с извадено оръжие. После на първия от стражите навън му се стори, че е зърнал нападателя, и откри огън.
Избухнаха още две бомбички и изстрелите зачестиха. Един от прозорците се пръсна. Телохранителят стреля към мрака навън.
На сърбина му писна. Той се затича приклекнал към вратата в дъното на библиотеката, продължи по коридора и се спусна в мазето. Макбрайд го последва. Кулач се движеше последен, като вървеше заднешком.
Долу се намираше радиозалата. Дежурният радист беше пребледнял и се опитваше да следи виковете и крясъците на честотата на радиостанциите на охраната.
— Представете се. Къде сте? Какво става? — питаше той.
Никой не му обръщаше внимание и престрелката в мрака продължаваше. Жилич се пресегна към пулта и завъртя едно копче. Възцари се тишина.
— Свържете се с летището. Съберете всички пилоти, целия технически персонал. Искам хеликоптера. Веднага.