Язовеца и Къртицата не подозираха, че пълзят към щабния комплекс на цялото зонално командване на Виетконг. Охраняваха го петдесетима готови на всичко виетнамци.
През това време в Щатите имаше едно малко секретно поделение, наречено Лаборатория за водене на ограничена война. И през цялата виетнамска кампания там измисляха великолепни идеи в помощ на тунелните плъхове, макар че нито един от учените никога не беше слизал в тунел. Пращаха идеите си във Виетнам и плъховете, които слизаха в тунелите, ги изпитваха, намираха ги за абсолютно непрактични и им ги връщаха обратно.
През лятото на 1970-та Лабораторията за водене на ограничена война разработи нов вид оръжие за близък бой в тесни пространства. И най-после улучи в десетката. Това беше магнум .44 калибър със скъсена седем и половина сантиметрова цев, но със специални боеприпаси.
Изключително тежкият куршум на това 44-калиброво оръжие беше разделен на четири сегмента. Те се държаха заедно в гилзата, но щом напуснеха цевта, се разделяха и се превръщаха в четири куршума, вместо един. Тунелните плъхове го намериха за много полезен в близък бой. Револверът щеше да е смъртоносен в тунелите, тъй като, ако стреляше два пъти, щеше да напълни прохода с осем куршума вместо с два. И така имаше много по-голяма вероятност да улучат партизаните.
Бяха произведени само седемдесет и пет такива оръжия. Тунелните плъхове ги използваха в продължение на шест месеца, после ги свалиха от въоръжение. Някой откри, че сигурно противоречат на Женевската конвенция. Затова седемдесет и четирите револвера „Смит & Уесън“, които успяха да открият, бяха пратени обратно в Щатите, за да не ги видят никога повече.
Тунелните плъхове имаха една кратка и проста молитва. „Щом трябва да ме застрелят, какво пък толкоз. Щом трябва да ме заколят, такъв ми бил късметът. Но, моля те, Боже, не позволявай да ме погребат жив там долу.“
През лятото на 1970-та Язовеца бе погребан жив.
Или плъховете не биваше да са долу, или бомбардировачите Б–52 от Гуам не биваше да бомбардират от височина девет хиляди метра. Някой обаче беше дал заповед на бомбардировачите и друг бе забравил да съобщи на тунелните плъхове.
Случва се. Не често, но всеки, който е бил във въоръжените сили, е попадал на такова тотално прецакване.
Такава беше новата идея: да унищожат тунелните комплекси, като ги срутят с мощни експлозии. Това отчасти се дължеше на психологическата промяна.
Общественото мнение в Щатите категорично бе против Виетнамската война.
Родителите вече се присъединяваха към антивоенните демонстрации на децата си.
В зоната на войната още не бяха забравили офанзивата „Тет“ отпреди трийсет месеца. Бойният дух просто се оттичаше в джунглата. Във върховното командване още нищо не се говореше, но се налагаше мнението, че тази война не може да бъде спечелена. Щяха да изтекат още три години, преди последният войник да се качи на борда на последния самолет и да напусне Виетнам, ала през лятото на 1970-та бе взето решение да унищожат с бомби тунелите в „зоните на свободен удар“. Железният триъгълник беше зона на свободен удар.
Тъй като там бе базирана цялата Двайсет и пета пехотна дивизия, бомбардировачите имаха инструкции да не хвърлят бомби на по-малко от три километра от най-близката американска бойна част. Ала онзи ден върховното командване забрави за Язовеца и Къртицата, които бяха далеч от дивизията си.
Намираха се в галерия на второто равнище на комплекса край Бен Сук, когато чуха първата експлозия. Те забравиха за партизаните и отчаяно запълзяха към шахтата, която водеше към горното равнище.
Къртицата стигна до нея и му оставаха още десет метра до последната шахта, когато се срути таванът. Зад него. „Язовец“ — извика той. Не получи отговор. Знаеше, че на двайсетина метра напред има малка ниша, защото на слизане бяха минали покрай нея. Облян в пот, Декстър се вмъкна вътре, завъртя се и обърна глава назад.
Пръстите му заопипваха купчината пръст. Докосна ръка, после втора, но нищо друго освен глина. Започна да копае, като хвърляше пръстта зад себе си, но така задръстваше изхода.
Трябваха му пет минути, за да освободи главата на партньора си, и още пет за горната половина на тялото. Бомбардировката престана, ала нападалите буци пръст бяха запушили вентилационните отвори. Кислородът им започна да се изчерпва.