— Бягай оттук, Кал — прошепна Язовеца в мрака. — И доведи помощ. Аз ще се оправя.
Декстър продължи да рови с пръсти. Беше изгубил два нокътя. Можеше да доведе помощ за не по-малко от час. Без въздух, партньорът му щеше да умре за трийсет минути. Той включи фенера си и го тикна в ръката на Язовеца.
— Дръж. Насочи лъча над рамото си.
На жълтата светлина можеше да вижда масата, покриваща краката на партньора му. Отне му още половин час. После изпълзя навън, като се провря покрай нахвърляната от самия него купчина. Гърдите му тежко се надигаха, виеше му се свят. Партньорът му губеше съзнание. Когато стигна до последния ъгъл, усети въздуха.
През януари 1971-ва приключи вторият мандат на Язовеца. Бе забранено да остане трета година, но на него и без това му беше дошло до гуша. Вечерта преди заминаването му за Щатите Къртицата получи разрешение да придружи партньора си в Сайгон, за да се сбогуват. Отидоха в столицата с брониран конвой. Декстър беше сигурен, че на другия ден ще може да си уреди да го върнат обратно с хеликоптер.
Двамата младежи хапнаха обилно и обиколиха баровете. Избягваха пълчищата проститутки и се съсредоточиха върху алкохола. В два през нощта се озоваха някъде в Чолон, китайския квартал оттатък реката.
Намериха салон за татуировки, който все още беше отворен и работеше, особено за долари. Китаецът благоразумно обмисляше да напусне Виетнам.
Преди да го оставят и да вземат обратния ферибот, двамата млади американци си направиха татуировка. На лявата предлакътница. Тя изобразяваше плъх — не агресивния плъх от вратата на колибата в Лай Ке, а весел плъх. Плъхът гледаше през рамо. И намигаше със смъкнати гащи на света. Двамата продължиха да се кикотят, докато изтрезняха. После бе късно.
На другата сутрин Язовеца отлетя за Щатите. Къртицата го последва след десет седмици, в средата на март. На 7 април 1971-ва тунелните плъхове официално престанаха да съществуват.
В този ден, въпреки настояването на неколцина старши офицери, Кал Декстър се уволни от армията и се върна в цивилния живот.
6.
Следотърсача
Малко военни организации са по-секретни от британската Специална военновъздушна служба, но ако съществува такава, това е Подразделението.
Четиринайсета самостоятелна разузнавателна рота, наричана също Четиринайсета външна или Подразделението, е военно поделение, което събира личния си състав от всички възможни среди, с (за разлика от чисто мъжката СВС) голям процент женско участие.
Въпреки че при нужда може да се сражава с гибелна ефикасност, главните задачи на Подразделението са да откриват, проследяват до леговищата им, да наблюдават и подслушват врага. Те са невидими и подслушвателните им устройства са толкова модерни, че рядко ги откриват.
Успешната операция на Подразделението се състои от проследяване на терорист до главния кошер, тайно проникване през нощта, поставяне на „бръмбар“ и подслушване на противника дни и седмици наред. По този начин има голяма вероятност терористите да разкрият следващия си удар.
След подаването на тази информация малко по-шумните СВС могат да извършат една хубава малка атака и още щом първият терорист натисне спусъка, да изтребят всички. Законно. При самоотбрана.
До 1995 г. повечето операции на Подразделението бяха в Северна Ирландия, където секретно придобитата информация бе довела до някои от най-тежките поражения на ИРА. Именно в Подразделението се роди идеята да се вмъкват в траурен дом, където лежи терорист, било то републиканец или юнионист, и да поставят бръмбар в ковчега.
Защото кръстниците на терористите, които знаеха, че са „под подозрение“, рядко се срещаха, за да обсъждат действията си. Но се събираха на погребение, навеждаха се над ковчега и скривайки уста от специалистите по четене на устни, наблюдаващи с бинокъл от склона над гробището, провеждаха кратко съвещание.
През идните години именно Подразделението щеше да проведе близко разузнаване на босненските масови убийци и да позволи на спецчастите на СВС да ги изправят пред съда в Хага.
Фирмата, чието име Стив Едмънд научи от господин Ръбинстийн — колекционера на произведения на изкуството от Торонто, който тайнствено си беше върнал картините, се казваше „Управление на рисковете“ — изключително дискретна агенция в лондонския квартал Виктория.
„Управление на рисковете“ се специализираше в три области и повечето служители на фирмата идваха от спецчастите. Най-големи печалби носеше „Охраната на ценности“ — охрана на извънредно скъпи вещи, собственост на много богати хора, които не искаха да се разделят с тях. Тази дейност се извършваше само за краткосрочни специални случаи.