— Не тук. Не сега — изсъска уплашеният сърбин. Един от мъжете на масите се беше изправил и се приближаваше към бара. Парцалът за бърсане ловко се озова върху парите. — Барът затваря в десет. Ела тогава.
В десет и половина, след като барът беше затворен и заключен, двамата мъже седнаха в едно сумрачно сепаре.
— Те не били от югославска армия, не били войници — каза барманът. — Паравоенни. Лоши хора. Остават три дни. Най-хубави стаи, най-добра храна, много пиене. Не оставят пари.
— Единият се е опитал да ти плати.
— Да. Само един. Той бил добро хлапе. Различен от други. Не знам какво правил с тях. Образован. Останалите гангстери. Каналии.
— Но ти не си възразил, че не са ти платили за тридневен престой, нали?
— Да възразя? Да възразя! Какво да казва? Тия зверове имат оръжие. Те убиват, даже други сърби. Всички убийци.
— Когато онова добро хлапе се е опитало да ти плати, кой го е ударил по лицето?
Следотърсача усети, че сърбинът се напряга в сумрака.
— Нямам представа. Той бил шефът, главният. Обаче без име. Викат му само Шефа.
— Всички тези паравоенни си имат имена, Душко. Аркан и неговите Тигри. Момчетата на Франки. Те обичат да са известни. Хвалят се с имената си.
— Не и тоя. Кълна се.
Следотърсача знаеше, че барманът лъже. Който и да беше, този наемен убиец внушаваше смъртен страх сред своите сънародници.
— Обаче доброто хлапе… имаше ли име?
— Не съм го чувал.
— Тук става дума за много пари, Душко. Никога повече няма да видиш него, никога повече няма да видиш мен, имаш достатъчно, за да започнеш наново в Сараево след войната. Името на хлапето.
— Той платил в деня, в който заминал. Сякаш се срамувал от хора, с които бил. Върнал се и платил с чек.
— И не са го признали, така ли? Пазиш ли го?
— Не, признаха го. В югославски динари. От Белград. Изцяло го покриха.
— Значи чекът не е в теб?
— Трябва да е в белградската банка. Само че сигурно вече го унищожили. Но аз записал номера на личната му карта, за всеки случай.
— Къде? Къде го записа?
— На гърба на кочана за поръчки. С химикалка.
Следотърсача го погледна. От кочана за поръчки бяха останали само два листа. Още ден и барманът щеше да го изхвърли. На картонения гръб имаше седемцифрен номер и две главни букви. Отпреди осем седмици. Още се четяха.
Англичанинът остави хиляда от доларите на господин Едмънд и замина. Най-краткият път оттам бе на север до Хърватия и със самолет от загребското летище.
Някогашната Федеративна република Югославия от пет години се разпадаше с кръв, хаос и зверства. На север първо се бе отделила Словения, за щастие без кръвопролития. На юг Македония също беше осигурила независимостта си. Ала в центъра сръбският диктатор Слободан Милошевич с всевъзможни жестокости се опитваше да задържи Хърватия, Босна, Косово и Черна гора, както и родната си Сърбия. Вече бе изгубил Хърватия, но жаждата му за власт и война оставаше неутолена.
Онзи Белград, в който през 1995-та пристигна Следотърсача, все още беше невредим. Неговото опустошаване щеше да стане по време на бъдещата война в Косово.
От Лондон му бяха препоръчали частна детективска агенция в Белград, оглавявана от бивш висш полицейски служител, която по-рано бяха използвали. Той беше дал на фирмата си не особено оригиналното име „Чандлър“ и Следотърсача лесно я откри.
— Търся един младеж, чието име не знам, но разполагам с номера на личната му карта — каза той на детектива Драган Стоич.
Сърбинът изсумтя.
— Какво е направил?
— Нищо, доколкото знам. Видял е нещо. Може би. А може би не.
— Само това ли? Името му?
— После искам да разговарям с него. Нямам кола и не владея сърбохърватски. Той може и да знае английски. А може би не.
Стоич пак изсумтя. Това изглеждаше по неговата специалност. Явно бе чел всички романи за Филип Марлоу и беше гледал всички филми за него. Опитваше се да имитира Робърт Мичъм в „Дългия сън“, само че с ръст метър шейсет и пет и плешиво теме нещо не се получаваше.
— Моите условия… — започна той.
Следотърсача побутна още десет стодоларови банкноти към него.
— Нужно ми е цялото ви внимание — измърмори той.
Стоич сякаш бе хипнотизиран. Репликата спокойно можеше да е от „Сбогом, моя красавице“.
— Дадено — рече сърбинът.
Тантурестият бивш следовател не губи време. Бълвайки черен дим, неговото юго ги откара в другия край на града, в квартал Конярник, където на ъгъла на улица „Лермонтова“ се намираше белградското полицейско управление — голям, грозен, кафяво-жълт блок, напомнящ полегнал настрани грамаден ъгловат стършел.
— Най-добре остани тук — каза Стоич. Нямаше го половин час и трябва да бе обърнал някоя и друга чашка със стар приятел, защото дъхът му миришеше на сливова. Ала носеше и лист хартия.