— Личната карта е на Милан Раяк. Двайсет и четири годишен. Води се студент по право. Баща адвокат, преуспяващ, семейство от горната средна класа. Сигурен ли си, че това е твоят човек?
— Освен ако няма двойник, той и личната карта с неговата снимка преди два месеца са били в Баня Лука.
— Какво е правил там, по дяволите?
— Носил е униформа. В един бар.
Стоич се замисли за досието, което му бяха показали, но не му бяха позволили да ксерографира.
— Той е изслужил военната си служба. Това е задължително за всички млади югославяни. От осемнайсет до двайсет и една годишна възраст.
— Пехотинец ли е бил?
— Не, свързочник. Радист.
— Значи не е участвал в бойни действия. Може да му се е искало. Може да се е присъединил към някоя заминаваща за Босна група, за да се бие за сръбската кауза. Заблуден доброволец. Възможно ли е?
Стоич сви рамене.
— Възможно е. Обаче тия паравоенни са отрепки. Всички са бандити. Какво ще прави при тях студент по право?
— Например, може да прекарва там лятната ваканция — предположи Следотърсача.
— Но при коя група? Да го попитаме ли?
Стоич погледна листа.
— Адресът е в Сеняк, на няма и половин час път оттук.
— Да вървим тогава.
Лесно намериха адреса, солидна вила на улица „Истарска“. Дългогодишната служба на маршал Тито, а сега и Слободан Милошевич изобщо не бяха навредили на господин Раяк старши. Вратата отвори бледа, нервна наглед, може би четирийсетинагодишна жена, която изглеждаше по-възрастна.
Последва разговор на сърбохърватски.
— Майката на Милан — обясни Стоич. — Да, тук бил. Тя пита какво искаш.
— Да поговоря с него. Интервю. За британската преса.
Видимо озадачена, госпожа Раяк ги пусна вътре и повика сина си. После ги покани в гостната. Разнесоха се стъпки по стълбището и в коридора се появи младеж. Той размени няколко думи с майка си и влезе в стаята. Имаше смутен вид, обезпокоен, почти уплашен. Следотърсача дружелюбно му се усмихна и стисна ръката му. Вратата все още бе открехната. Госпожа Раяк разговаряше по телефона. Стоич стрелна клиента си с предупредителен поглед, сякаш му казваше: „Давай по-бързо. Тежката артилерия скоро ще е тук“.
Англичанинът показа кочана от бара в Баня Лука. Двата останали листа носеха емблемата на хотел „Босна“. Той обърна картонения гръб, на който се виждаха седемте цифри и двете букви.
— Много благородно от твоя страна да уредиш сметката, Милан. Барманът ти е бил благодарен. За съжаление от банката не са признали чека.
— Не. Не е възможно. Той беше…
Младежът млъкна и пребледня като платно.
— Никой в нищо не те обвинява, Милан. Само ми кажи: какво правеше в Баня Лука?
— Бях на гости.
— На приятели ли?
— Да.
— В камуфлажна униформа ли? Там се води война, Милан. Какво се случи в онзи ден преди два месеца?
— Не знам за какво говорите. Мамо… — После продължи на сърбохърватски и Следотърсача престана да разбира. Той въпросително погледна Стоич.
— Таткото идва — прошепна детективът.
— Бил си там с десетчленна група. Всички сте били униформени. И въоръжени. Кои са тези хора?
Милан Раяк се обливаше в пот и сякаш всеки момент щеше да избухне в сълзи. Следотърсача прецени, че младежът има сериозни нервни проблеми.
— Англичанин ли сте? Вие не сте журналист. Какво правите тук? Защо ме преследвате? Не знам нищо.
Пред къщата се разнесе писък на автомобилни гуми, чуха се тичащи стъпки. Госпожа Раяк държеше вратата отворена и мъжът й влетя вътре. Той се появи на прага на дневната, объркан и ядосан. Раяк старши не знаеше английски и се разкрещя на сърбохърватски.
— Пита какво правиш в дома му, защо тормозиш сина му — преведе Стоич.
— Не го тормозя — спокойно възрази англичанинът. — Просто му задавам въпроси. Какво е правил този младеж преди осем седмици в Баня Лука и кои са били мъжете с него?
Детективът преведе. Раяк старши пак се разкрещя.
— Казва, че синът му не знаел нищо и не е бил там — поясни Стоич. — Цяло лято бил тук и ако веднага не напуснеш дома му, щял да повика полиция. Лично аз смятам, че трябва да си тръгнем. Той е влиятелен човек.
— Добре — съгласи се Следотърсача. — Един последен въпрос.
По негова молба бившият директор на спецчастите, който сега ръководеше „Управление на рисковете“, бе провел дискретна среща на обяд със свой познат от секретната разузнавателна служба. Шефът на отдел „Балкани“ му беше съобщил каквото може.
— От Вълците на Зоран ли бяха ония мъже? Човекът, който те е ударил, самият Зоран Жилич ли беше?