Младият ветеран си намери евтина едностайна квартира в Бронкс, недалеч от кампуса, тъй като по онова време „Фордам“ се помещаваше в няколко грозни тухлени сгради. Той изчисли, че ако върви пеш или използва градския транспорт, храни се скромно и през дългите летни ваканции работи по строежи, може да печели достатъчно, за да завърши следването си. Сред строителните обекти, на които работи през следващите три години, беше новото чудо на света, бавно издигащият се Световен търговски център.
1974 г. бе белязана от две събития, които щяха да променят живота му. Срещна и се влюби в Анджела Мароци — красиво, жизнерадостно итало-американско момиче, което работеше в цветарница на Батгейт Авеню. Ожениха се същото лято и с общите си доходи се преместиха в по-голям апартамент.
Наесен, година преди да завърши, той кандидатства в юридическия факултет, който макар да беше под шапката на университета, имаше отделна администрация и се намираше на отсрещния бряг на реката в Манхатън. В него приемаха много по-трудно, тъй като местата бяха малко и имаше много кандидати.
Юридическият факултет означаваше още три години следване след завършването му през 1975-та, после адвокатски изпит и накрая право да практикува като адвокат в щата Ню Йорк.
Нямаше лична среща с кандидатите, само купчина документи, които трябваше да се подадат до приемната комисия. Сред тях бяха оценките му от гимназията, които бяха ужасни, резултатите му от колежа, автосправка и мнения на курсовите му ръководители, които бяха отлични. Сред другите бумаги бе скрит и старият му документ за уволнение.
Декстър попадна в списъка, от който трябваше да се направи окончателният избор. Шестчленната комисия се оглавяваше от професор Хауард Кел, седемдесет и седем годишен, отдавна прехвърлил пенсионна възраст, доайен на цялото преподавателско тяло.
Накрая трябваше да избират от двама кандидати за последното място. Един от тях беше Декстър. Започна разгорещен спор. Професор Кел се изправи от стола си начело на масата и отиде до прозореца. Той отправи поглед към синьото лятно небе. До него се приближи един от колегите му.
— Труден избор, а, Хауард? Ти за кого си?
Старецът размаха листа в ръката си и го показа на декана. Деканът прочете списъка с медалите и тихо подсвирна.
— И ги е получил, преди да навърши двайсет и една.
— Какво толкова е направил, по дяволите?
— Извоювал си е правото да му бъде даден шанс в този факултет, ето какво е направил — отвърна професорът.
Двамата се върнаха при масата и гласуваха. Резултатът щеше да е три на три, ала в такива случаи председателят имаше два гласа. Той обясни основанията за избора си. Всички погледнаха документа за уволнение.
— Той може да е агресивен — възрази политически коректният ръководител на отдел „Студенти“.
— О, надявам се — отвърна професор Кел. — Не вярвам напоследък да раздават такива медали напразно.
Кал Декстър получи съобщението след два дни. С Анджела лежаха на леглото — той галеше издутия й корем и говореше за деня, в който ще е богат адвокат и ще имат красива къща в Уестчестър или Феърфийлд.
Дъщеря им Аманда Джейн се роди в ранната пролет на 1975 г., но имаше усложнения. Лекарите направиха всичко възможно, ала напразно. Двамата можеха да си осиновят дете, естествено, но Анджела повече нямаше да забременее. Семейният свещеник й каза, че такава била волята Божия и тя трябвало да я приеме.
През лятото Кал Декстър завърши в първата петорка на курса и през есента започна тригодишния си курс по право. Следването бе трудно, но семейство Мароци им помагаше. Бабата се грижеше за Аманда Джейн, за да може Анджела да работи като сервитьорка. Кал искаше да продължи редовно, вместо да се прехвърли вечерно, тъй като това щеше да удължи курса с цяла година.
През първите две летни ваканции работи като строител, но на третата успя да си намери работа в уважаваната манхатънска правна кантора „Хъниман Флайшър“.
„Фордам“ винаги беше имал дейна мрежа от възпитаници и в „Хъниман Флайшър“ работеха трима старши съдружници от неговия юридически факултет. С помощта на личната намеса на курсовия си ръководител Декстър постъпи там като стажант.
Същото лято на 1978-ма почина баща му. След завръщането му от Виетнам двамата не бяха близки, тъй като бащата така и не разбра защо синът му не желае да се завърне на строежите и да се задоволи с каската през остатъка от живота си.