Ала Кал и Анджела му бяха отишли на гости с колата на господин Мароци и му бяха показали единствената му внучка. Смъртта на Декстър старши бе неочаквана. Той получи тежък инфаркт на строежа, където работеше. Синът му беше единственият участник в скромната погребална церемония. Бе се надявал, че баща му ще присъства на промоцията и ще е горд с образования си син, ала това нямаше да се случи.
През това лято завърши и в очакване на адвокатския си изпит си осигури дребна, но щатна длъжност в „Хъниман Флайшър“ — първата му работа по специалността, след като седем години преди това се бе уволнил от армията.
„Хъниман Флайшър“ се гордееха с безупречната си либерална репутация, избягваха републиканците и за да докажат будната си обществена съвест, безплатно поемаха защитата на бедни и уязвими хора.
Само че старшите съдружници не виждаха нужда да се престарават и свеждаха групата, която се занимаваше с такива случаи, до най-зле платените си новопостъпили юристи. През онова лято на 1978-ма Кал Декстър беше на най-долното стъпало в йерархията на „Хъниман Флайшър“.
Той не се оплакваше. Парите му трябваха, работата му харесваше и му осигуряваше богат опит, за разлика от тесните граници на някоя конкретна област. Можеше да защитава клиентите си от обвинения в дребни престъпления или престъпна небрежност и да ги представлява в различни спорове, които накрая стигаха до апелативния съд.
Същата зима една секретарка надникна в мъничкия му кабинет и му подаде някаква папка.
— Какво е това? — попита Декстър.
— Молба за гражданство — отвърна тя. — Роджър казва, че не можел да я поеме.
Шефът на малкия отдел за безплатна защита избираше най-хубавите случаи, ако изобщо имаше такива, за себе си. Молбите за гражданство определено не бяха такива.
Декстър въздъхна и се зарови в подробностите на новото дело. Изслушването в съда бе насрочено за другия ден.
Беше 20 ноември 1978 г.
9.
Бежанецът
През ония години в Ню Йорк действаше неправителствената организация „Бежански наблюдател“. „Загрижени граждани“ — ето как би охарактеризирала тя своите членове. Други обаче ги описваха с думата „наивници“.
Те си бяха поставили задачата да бдят за ония представители на човешката раса, които приемаха буквално думите, написани на постамента на Статуята на свободата, и искаха да останат в САЩ.
Най-често това бяха окаяни, ограбени хора, бежанци от най-различни земи, обикновено почти невладеещи английски, които даваха последните си спестявания в борбата за оцеляване.
Техният пръв противник бе Службата за емиграция и гражданство, страховитата СЕГ, която, изглежда, се водеше от принципа, че деветдесет и девет и девет на сто от кандидатите са мошеници и измамници и трябва да бъдат пратени откъдето са дошли или поне някъде другаде.
Делото, което в ранната зима на 1978-ма се озова на бюрото на Кал Декстър, се отнасяше за бежанско семейство от Камбоджа, господин и госпожа Хом Моунг.
Историята им бе описана в дългото изложение на господин Моунг, преведено от френски, предпочитан език на получилия френско образование камбоджанец.
От 1975 г. Камбоджа се намираше в ръцете на лудия тиран Пол Пот и неговата фанатична армия Червените кхмери — факт, вече добре известен в САЩ, който по-късно още повече щеше да се популяризира с филма „Полетата на смъртта“.
Пол Пот имаше идиотската мечта да върне страната си към нещо като земеделска каменна епоха. Осъществяването на тази цел се придружаваше от патологична ненавист към населението на градовете и всички образовани хора. Те трябваше да се унищожат.
Господин Моунг твърдеше, че бил директор на водещ лицей или гимназия в столицата Пном Пен, а жена му била медицинска сестра в частна клиника. Двамата попадали в списъците на Червените кхмери за екзекуция.
Когато положението станало нетърпимо, те преминали в нелегалност и се местели от скривалище в скривалище при приятели и колеги, докато всичките им познати били арестувани и отведени.
Господин Моунг твърдеше, че нямало да успее да стигне до виетнамската или тайландската граница, защото провинцията гъмжала с Червени кхмери и доносници и нямало да може да мине за селянин. Въпреки това подкупил един шофьор на камион да ги измъкне от Пном Пен и да ги закара до пристанищния град Кампонг Сон. С последните си останали спестявания убедил капитана на един южнокорейски товарен кораб да ги спаси от ада, в който се била превърнала родината им.
Не го интересувало, нито знаел закъде пътува „Звездата на Инчхон“. Оказало се, че плава за Ню Йорк с товар от тиково дърво. При пристигането си не се опитал да се укрие от властите, а незабавно се явил пред тях и поискал разрешение да остане.