Декстър прекара нощта преди изслушването приведен над кухненската маса, докато жена му и дъщеря му спяха на няколко метра от него в съседната стая. Това беше първото му явяване в апелативния съд и искаше непременно да помогне на бежанците. След изложението той продължи с отговора на СЕГ, който беше доста рязък.
Местният господар във всеки американски град е областният управител и неговата служба е първото препятствие. Съответният служител от областната управа бе отхвърлил искането за убежище на странното основание, че семейство Моунг е трябвало да се обърне към местното посолство или консулство на Съединените щати и да чака реда си според американската традиция.
Декстър реши, че това не е сериозен проблем — целият състав на американското посолство беше избягал от камбоджанската столица още преди години, когато я бяха щурмували Червените кхмери.
Отказът на първата инстанция бе довел до откриването на процедура по депортирането на двамата камбоджанци. Тогава от организацията „Бежански наблюдател“ бяха научили за техния случай и се бяха обявили в тяхна защита.
Според процедурата семейство, на което областната управа е отказала достъп в страната, можеше да обжалва на следваща инстанция, административно изслушване за даване на убежище.
Второто основание за отказа на СЕГ бе това, че бежанците не отговаряли на петте задължителни критерия за доказване на преследване: раса, националност, религия, политически убеждения и социален произход. Декстър можеше да докаже, че като яростен антикомунист — а той определено възнамеряваше да посъветва господин Моунг веднага да стане такъв — и като директор на училище, камбоджанецът отговаря поне на последните два критерия.
На утрешното изслушване той имаше за задача да апелира за отстъпка, наречена „Прекратяване на депортиране“, според член 243, буква „з“ от Закона за емиграцията и националността.
С дребен шрифт в края на един от документите имаше бележка от някого в „Бежански наблюдател“, че изслушването за даване на убежище ще се води от някой си Норман Рос. Следваха някои извънредно интересни сведения.
Декстър пристигна в сградата на СЕГ на Федерал Плаза 26 повече от час преди изслушването, за да се срещне с клиентите си. Самият той не бе едър мъж, ала камбоджанците бяха още по-дребни, а госпожа Моунг приличаше на кукличка. Тя гледаше света през очила, чиито стъкла сякаш бяха изрязани от дъно на дебела халба. В документите пишеше, че те са съответно на четирийсет и осем и четирийсет и пет години.
Господин Моунг изглеждаше спокоен и примирен. Тъй като Кал Декстър не знаеше френски, от „Бежански наблюдател“ им бяха осигурили преводачка.
През този един час Декстър прегледа изложението, но нямаше какво да прибавят или изключат.
Делото нямаше да се гледа в истинска съдебна зала, а в голям офис със столове, специално донесени за случая. Въведоха ги вътре пет минути преди началото.
Както предполагаше, представителят на областната управа повтори аргументите за отказ от първото изслушване. Нямаше нищо прибавено или изключено. Господин Рос седеше зад бюрото си и слушаше основанията, които вече бяха изложени в папката пред него, после въпросително погледна новака от „Хъниман Флайшър“.
Зад себе си Кал Декстър чу господин Моунг да прошепва на жена си: „Трябва да се надяваме, че този младеж ще успее, иначе ще ни върнат обратно на смърт“. Само че камбоджанецът говореше на родния си език.
Декстър започна с първото основание на областната управа: в Пном Пен нямаше нито дипломатическо, нито консулско представителство на САЩ от началото на геноцида. Най-близките бяха в тайландската столица Банкок, абсолютно недостижима цел за бежанците. Той зърна едва забележимата усмивка на устата на Рос, докато представителят на СЕГ се изчерви.
Главната му задача бе да докаже, че изправен пред гибелния фанатизъм на Червените кхмери, всеки антикомунист като неговия клиент е обречен на арест, мъчения и смърт. Дори само фактът, че е бил училищен директор с висше образование, му гарантираше екзекуция.
Предишната нощ той беше научил, че Норман Рос невинаги е носил тази фамилия. Когато пристигнал в началото на века от едно полско гето, баща му се казвал Самуел Росен и бягал от погромите на руския цар, по онова време извършвани от казаците.
— Много е лесно да прогонваме хората, които идват без нищо и не искат много, а само шанс за живот. Много е лесно да им откажем и да се извърнем на другата страна. Нищо не ни струва да заявим, че тези двама азиатци нямат място тук и трябва да бъдат върнати, за да ги арестуват, измъчват и екзекутират. Но аз ви питам: ако нашите бащи бяха постъпвали така и техните бащи преди тях, колцина в превърнатата си в кланица родина щяха да кажат: „Аз отидох в земята на свободата, помолих да ми дадат шанс за живот, но те ми затръшнаха вратата и ме пратиха на сигурна смърт“? Колцина, господин Рос? Един милион? По-скоро десет. Моля ви, не въз основа на някой закон, не като триумф на ораторските способности на един адвокат, а като победа на милосърдието да постановите, че в тази наша огромна страна има място за едно семейство, което е изгубило всичко друго освен живота си и иска само едничък шанс.