— И вие продължихте войната, така ли?
— Не веднага. Имаше краткотраен период на мир. Чакахме провеждането на референдум, както се изискваше по Споразуменията. След като получихме отказ, защото династията на Дием, която управляваше Юга, знаеше, че ще изгуби, отново поведохме война. Трябваше да избираме между отвратителните Дием и тяхната корупция на Юг и Хо и генерал Джиап на Север. Аз се бях сражавал под командването на Джиап и го боготворях. Избрах комунистите.
— Ерген ли бяхте по онова време?
— Не, бях се оженил за първата си съпруга. Имахме три деца.
— Още ли са там?
— Не, всички са мъртви.
— От болест ли са починали?
— От американските бомбардировачи.
— Продължавайте.
— После дойдоха първите американци. При Кенеди. Формално като съветници. Но за нас режимът на Дием просто се беше превърнал в поредното марионетно правителство като предишните, които ни налагаха японците и французите. И половината от родината ми пак беше окупирана от чужденци. Върнах се в джунглата.
— Кога?
— През шейсет и трета.
— За още десет години, така ли?
— За още десет години. Когато войната свърши, аз бях на четирийсет и две и през половината от това време бях живял като животно, бяха ме мъчили глад, болести, страх и постоянна заплаха от смърт.
— Но след седемдесет и втора трябва да сте триумфирали — отбеляза Декстър.
Виетнамецът поклати глава.
— Вие не разбирате какво се случи след смъртта на Хо през шейсет и осма. Партията и правителството попаднаха в други ръце. Мнозина от нас все още се сражавахме с надеждата да изградим родина, която да се основава на търпимост. Наследниците на Хо нямаха такива намерения. Те арестуваха и екзекутираха един след друг безброй патриоти. Начело бяха Ле Дуан и Ле Дук То. Те не притежаваха вътрешната сила на Хо, който се отнасяше с човешка търпимост. Те трябваше да унищожават, за да господстват. Рязко се увеличиха правомощията на тайната полиция. Спомняте ли си офанзивата „Тет“?
— Как бих могъл да я забравя?
— Вие американците си мислехте, че ние сме победили. Не е вярно. Тя беше замислена в Ханой и грешно се приписваше на генерал Джиап, който всъщност беше безсилен под командването на Ле Дуан. Офанзивата беше наложена с пряка заповед на Виетконг. Това ни съсипа. Точно такава беше и целта й. Четирийсет хиляди от най-добрите ни кадри загинаха в самоубийствени операции. Сред тях бяха всички ръководители на Юга. След тяхната смърт Ханой окончателно се възцари. След „Тет“ северновиетнамската армия взе нещата в свои ръце, тъкмо навреме за победата. Аз бях един от последните националисти на Юга. Мечтаех за свободна и обединена родина, да, но също за културна свобода, частен сектор, частни фермери. Всичко това се оказа грешка.
— Какво се случи?
— След окончателното завоюване на Юга през седемдесет и пета започнаха истинските погроми. Китайците. Два милиона бяха лишени от всичко, каквото имаха, и или бяха принудени да робуват, или бяха изхвърлени от страната. Аз възразих. Тогава създадоха лагерите, в които затваряха непокорните виетнамци. В момента там има двеста хиляди души, главно южняци. В края на седемдесет и пета ме арестува Конг Анг, тайната полиция. Бях писал прекалено много възражения и в тях заявявах, че е предадено всичко, за което съм се борил. Това не им хареса.
— Колко ви дадоха?
— Три години, обичайната присъда за „превъзпитание“. После три години ежедневно наблюдение. Пратиха ме в лагер в провинция Хатай, на шейсетина километра от Ханой. Винаги пращат хората далеч от дома, за да не бягат.
— Но вие сте успели.
— Жена ми успя. Тя наистина е медицинска сестра, освен че е фалшификаторка. И аз наистина бях училищен директор през няколкото мирни години. Запознахме се в лагера. Тя беше в клиниката. Аз имах абсцеси на двата крака. Заговорихме се. Влюбихме се. Представете си, на нашата възраст. Тя ме измъкна оттам — беше успяла да скрие от конфискация някои златни бижута. С тях си купихме билет за един товарен кораб. Вече знаете всичко.
— И смятате, че ще ви повярвам, така ли? — попита Декстър.
— Вие знаете нашия език. Били ли сте там?
— Да.
— Като войник ли?
— Да.
— Тогава ще ви го кажа като войник на войник: когато е победен, човек трябва да го признае. Вие сте изправен пред пълно и окончателно поражение. Е, ще вървим ли?
— Къде?
— В емиграционната служба. Ще трябва да съобщите за нас.
Кал Декстър допи кафето си и се изправи. Майор Нгуен Ван Тран се опита също да стане, но американецът го задържа с ръка на рамото.