— Ще ви отговоря две неща. Войната свърши. Тя се води далеч и отдавна. Опитайте се да изживеете остатъка от живота си по-приятно.
Виетнамецът сякаш бе изпаднал в шок. Той тъпо кимна с глава. Декстър се обърна и се отдалечи.
Докато се качваше по стълбището, нещо го смущаваше. Нещо в офицера от Виетконг, в лицето му, в изражението на вцепенено смайване.
В края на улицата минувачите се обърнаха, за да погледнат младия адвокат, който отметна глава и се засмя на безумието на съдбата. Той разсеяно поглади лявата си ръка, където някога го бе опарило разплисканото от врага горещо масло.
Беше 21 ноември 1978 г.
10.
Чудакът
През 1985 г. Кал Декстър напусна „Хъниман Флайшър“, но не заради служба, която да му осигури оная разкошна къща в Уестчестър. Той постъпи в службата за обществена защита и стана юридически съветник. Това място не бе бляскаво и доходно, ала му носеше нещо, което не можеше да постигне във фирменото или данъчното право, и Декстър го знаеше. Наричаше се „удовлетворение от работата“.
Анджела го беше приела добре, по-добре, отколкото се бе надявал той. Всъщност нямаше нищо против. Семейство Мароци бяха много близки помежду си, обитатели на Бронкс до мозъка на костите си. Аманда Джейн учеше в училище, което обичаше, заобиколена от приятелите си. Декстър нямаше нужда от по-добра работа.
Новата служба бе свързана с абсолютно ненормирано работно време. Трябваше да представлява хора, които се бяха проврели през дупка в мрежата на американската мечта. И да защитава хора, които не можеха да си позволят да плащат за правна защита.
За Кал Декстър „беден и необразован“ не означаваше непременно „виновен“. Винаги се радваше, когато оправдаеха някой замаян и признателен „клиент“, който въпреки всичките си останали недостатъци, не беше извършил онова, в което го обвиняваха. Една гореща лятна нощ през 1988-ма той срещна Уошингтън Лий.
Само на остров Манхатън се гледат над сто и десет хиляди криминални дела годишно, при това без гражданските процеси. Съдебната система постоянно изглежда на ръба на претоварването и изригването, но някак си успява да издържи. В онези години това отчасти се дължеше на денонощния конвейер от съдебни изслушвания, които безкрайно течаха в огромната гранитна сграда на Сентър Стрийт 100.
Подобно на скъп водевил, сградата на криминалния съд можеше да се похвали с рекламата „Ние никога не затваряме“. Сигурно щеше да е преувеличение да се каже, че „целият живот е тук“, но там определено се проявяваха по-нисшите форми на манхатънския живот.
Онази нощ през юли 1988-ма Декстър бе нощна смяна като адвокат на повикване. Клиентите му се определяха от съдията. Беше два часа през нощта и той се опитваше да се измъкне, когато един глас го повика обратно в зала АР2А. Декстър въздъхна — не можеше да се спори със съдията Хасълблад.
Той се приближи към скамейката до прокурора, който вече стоеше там с папка в ръце.
— Уморен сте, господин Декстър.
— Предполагам, че и вие сте уморен, ваша чест.
— Няма спор, но искам да поемете още едно дело. Не утре, сега. Вземете документацията. Този младеж, изглежда, здравата е загазил.
— Вашето желание е заповед за мен, господин съдия.
На лицето на Хасълблад се изписа усмивка.
— Просто обожавам уважението — отвърна той.
Декстър пое папката от прокурора и двамата напуснаха залата. На корицата пишеше: „Народът на щата Ню Йорк срещу Уошингтън Лий“.
— Къде е той? — попита Декстър.
— Тук е, в една от килиите.
Както можеше да прецени от полицейската снимка в досието, клиентът му беше мършаво хлапе с оня вид на смутена обнадежденост, типичен за необразованите, които са били всмукани, сдъвкани и изплюти от която и да било съдебна система в света. Изглеждаше по-скоро объркан, отколкото умен.
Обвиняемият бе осемнайсетгодишен, жител на онзи грозен квартал, известен като Бедфорд Стайвъсант, част от Бруклин, която всъщност е негърско гето. Дори само това събуди интереса на Декстър. Защо го съдеха в Манхатън? Предположи, че малкият е прекосил реката и е откраднал кола или е обрал някого с портфейл, достоен за крадене.
Но не, обвиняваха го в банкова измама. Може би пробутване на фалшив чек, опит за използване на крадена кредитна карта или дори стария трик на едновременно теглене в двата края на гишето от фалшива сметка? Не.
Обвинението беше странно, прекалено общо. Окръжната прокуратура просто го обвиняваше в измама, възлизаща на повече от десет хиляди долара. Жертвата беше Ийст Ривър Банк, клон в центъра на Манхатън, което обясняваше защо делото се води на острова, а не в Бруклин. Измамата била открита от банковия отдел за сигурност и банката настоявала за наказание с цялата строгост на закона, както го изисквала фирмената политика.